Беше време когато бяхме млади и невръстни. Книгите-игри бяха млади като нас, а всяка следваща пъстра корица обещаваше ново приключение. Всички си спомняме приказно красивите и леко наивни приключения, които ни представиха „Аполо Прес” в българското издание на поредицата на TSR „Безброй Приключения” (An Endless Quest), а също така и много от книгите на българските автори – тогава известни под западните си псевдоними – незабравимата зимна приказка „Светилището на Хиперборея” от Любомир Николов (под псевдонима Тим Дениълс), историите на Жоро Миндизов (Джордж М. Джордж) за Господаря на Мрака... След това, естествено имаше и много други, които няма да споменавам заглавие по заглавие – по-скоро младежко-юношеските поредици „Битки безброй”, „Кървав меч” и „Пътя на тигъра”, някои от книгите на Робърт Блонд (Богдан Русев) които изобилстваха от хумор, понятен за тинейджъри, но не и за по-млади читатели, както и десетки книги на Майкъл Майндкрайм (Димитър Дафовски), които бяха достатъчно усложнени дори и за възрастни. Може да се разгледа като интересен феномен, но по време на издаването на книги-игри в България до сегментиране (разделяне) на целевата читателска маса по белег „възраст” не се стигна. Съвсем не смятам че прецеденти и „провокатори” не е имало – много от книгите на Майкъл Майндкрайм бяха на тематика и ниво на сложност достатъчно предизвикателни за възрастен човек – страховития сюжет на поредицата за „Хлапето”, сложната и трудна игра в „ТОРНАДО 6”, подобните на компютърни игри „Футболът – тактическа игра” и „Пробив в НБА” бяха „хвърлена ръкавица” за по-възрастните читатели, и по-скоро неподходящо четиво за по-малките почитатели на жанра. Прочее, не само сложността на една игра може да я направи подходяща за възрастни – със сигурност можем да разгледаме поне няколко белега.

Вижте цялата статия тук...