В един свят, където науката и въображението рядко вървят ръка за ръка, Григор Гачев успява да съчетае и двете с лекота и страст. Лекар по образование, информатик по призвание и разказвач по душа, той преминава границите между реалността и фантазията с думите си така, както другите преминават страници на любима книга.
Автор на разкази с научно-фантастичен и фентъзи привкус, съавтор на книги-игри, блогър и мислител — Григор е от онези редки хора, които умеят да вдъхват живот на идеите и да превръщат обикновеното в необикновено. Днес имаме удоволствието да надникнем зад завесата на неговия свят и да поговорим с него за вдъхновенията, предизвикателствата и пътя, който го е довел дотук.
***
Разкажете ни малко повече за себе си. Откъде сте, с какво се занимавате в момента?
Родилният ми акт е от Втора АГ болница. Но живея – и сигурно съм и роден наистина – в мечти за по-красиво, по-достойно и по-истинско настояще. Докарвам си хляба с програмиране – блокчейни, изкуствен интелект… Но съм завършил медицина и се занимавам с нея може би повече, отколкото с програмирането. Мога ли да помогна за някоя болежка, не отказвам. А болежки по света много и всякакви…
Имате блог в който публикувате чудесни и интересни неща. Кога започна творческият ви път? Свързвате ли с го с някоя специфична случка?
Творческият ми път започна като при всеки друг – когато почнах да чета. Съдържанието на книгите пълнеше главата ми, докато не започна да прелива. Отначало мътно, безформено и твърде подобно на прочетеното, пак както при всеки. Странно ли е? После… не се оправи кой знае колко. Уж се стараех, но не ми се получаваше като на майсторите. Но въпреки това, за мое учудване и благодарност, се намират хора да го харесват. Специфична случка – много са.
Всяко писание, дори просто пост в блога ми, беше провокирано от по някоя.
Често просто я описвах, както я бях видял. Често българското „Абе аз това бих го разправил иначе“ създаваше мои варианти на нечий разказ или събитие. А понякога обратно – неясно откъде в главата ми се появяха случки, образи, истории. Оглеждаха се и ми вдигаха скандал, че искат навън. И нали съм добра душа…
Как се роди идеята да започнете да пишете книги-игри под псевдонима Грег Гатлинг и какво стои зад този избор на име?
Любо Николов е виновен! Докато чиракувах при него, един епизод от книга-игра внезапно тръгна да расте неудържимо и стана цял разказ. Любо го позаглади, добави щипка нужен екшън и така се роди разказът „Бонанза“. А също и псевдонимът, пак измислен от Любо. Как го избра – така и не разбрах. Някои майсторства са отвъд капацитета на простосмъртните. Той владееше така имената, а и много други неща…
Как се запознахте с Любомир Николов и как започнахте да работите заедно върху книги-игри?
Събра ни софийският клуб по фантастика. В автобуса за Еврокона в Тимишоара през 1994 г. се улучихме един до друг, заприказвахме се… Той ми сподели идеята си да пише книги-игри – аз не му повярвах, че имат пазар у нас. Изгубих баса, но си изпросих да му бъда чирак. Правех сюжети и схеми за книги-игри, които той после оправяше и обработваше писателски…
И, както казваше той, „носиш ли достатъчно дълго оръжията на самурай, в един момент се изкушаваш да яхнеш и коня му“. Така и аз. Опитах се да върша повече от работата по книгите игри, с много помощ и напътствия от него. И… ами, така.
Разкажете ни повече за партньорството Ви с него – как протичаше съвместната Ви работа и как се допълвахте като автори?
Какво ти партньорство? Той беше майсторът, аз – чиракът. Опитваше се да ме научи на умения, показваше ми трикове и тайни. Ех, да бях успял да науча всички, или поне да ги запомня… Уви. Сред днешните автори на книги-игри има не един и двама талантливи и кадърни, но той беше грандмайсторът.
Как гледате на съвременния ренесанс на книгите-игри в България? Бихте ли написали нова книга-игра днес? Имате ли някоя, която не е била издадена досега?
Съвременният ренесанс на книгите-игри в България ме възхищава и дори мъничко учудва. Доскоро мислех, че днешната младеж мрази да чете, че всичко по-сложно от компютърна игра е извън капацитета ѝ. Щастлив съм, че не бях прав. И с възхищение свалям шапка на днешните деца, пораснали и още не, които обичат да четат книги-игри. Те носят в главите си по-могъщ хардуер и от най-модерните плейстейшъни и сървъри за изкуствени интелекти. Защото той превръща дребните черни знаци по хартията или екрана в образи, действия, случки…
И в мъдрост и опит. Казват, че колкото книги си прочел, толкова живота си живял – книгите-игри не правят изключение. Те дават повече, отколкото непрочелите ги могат да си представят. В ума ми се въртят поне четири ненаписани книги-игри. Ех, да имах времето… А тръгнат ли те да излизат на бял свят, нищо чудно и други да се появят и да ги последват. Но готова неиздадена нямам.
Какво бихте пожелали на всички фенове?
Повече и по-хубави книги-игри, естествено. За какво друго мечтае истинският им фен?… Всъщност, сещам се още нещо. Да се опитат и те да пишат. Без страх, че ще е мътно и безформено. И да е, това е чудесно начало – продължавайте! Друг урок, стигнал до нас чрез Любо Николов е, че великото често е дело на мъничките и обикновени хорица. Че те са, които понякога заслужават пред тях да коленичи всеки.
