Интервю с Любомир Чолаков – за сбъднатите мечти, вдъхновенията и предизвикателствата, събрани в един цял живот

​Любомир Чолаков е български писател, драматург, сценарист, преводач и публицист, роден на 1 ноември 1956 г. в село Козловец, община Свищов. Той е автор на множество произведения, включително романи, пиеси и комикси. Сред тях се открояват романите „Към теб от далечната синя планина“ и „Елени бягат по хълма“, както и пиесата „Нощта на детелината“, която е поставяна на сцената на Театъра на народната армия.

Чолаков е сценарист на научнофантастичния комикс „Екип за ликвидиране на опасности“, публикуван в списание „Дъга“ , както и автор на две книги-игри „Звездите с нас!“ и „Звездни вълци“, които пише под псевдонима Оливър Грин.

***

Разкажете ми малко повече за себе си. С какво се занимавате в момента?

За добро или за лошо вече съм на възраст, когато човек, независимо дали иска или не, дори по неволя започва да прави равносметка на живота си. И когато аз започнах да се занимавам с тази малко тъжна дейност, с голяма изненада открих: при мен, всъщност, нещата така са се стекли, че съм успял да реализирам всичките си мечти, които съм имал на млади години.

Нали тогава всеки човек, завършвайки училище и когато му предстои навлизане, както гласи изтъркания банален израз, „в морето на живота“, все си мечтае за нещо или поне му се иска да постигне, да направи. А когато аз завърших някога елитната гимназия в Свищов, която за съжаление вече не съществува, имах три големи мечти и една четвърта, по-малка – колкото и странно и смешно да звучи такава „мечтателна класификация“.

Големите ми мечти бяха:

– да се занимавам с литература;

– да нямам началници – тоест, да бъда свободен (поне в рамките на възможното);

– да живея интересен живот.

Е, да, вярно е, че китайците били казали: „Внимавайте за какво си мечтаете, защото мечтите имат свойството да се сбъдват!“ Но, какво да се прави, на младини човек ако внимава, значи е вече остарял… Обаче, самият факт, че като младеж съм си мечтаел за интересен живот, показва, че съм се отнесъл доста невнимателно, направо лекомислено към процеса на мечтаене – и, за добро или лошо, мечтата ми за интересен живот се изпълни и преизпълни. До ден-днешен не зная дали да смятам това за подарък или наказание от съдбата. Все пак си мисля, че беше вълшебен дар.

А четвъртата мечта? По-малката?

Тя беше доста смешна и съвсем неизпълнима на пръв поглед. Аз дори го съзнавах още тогава, но нали пък мечтите са за това: да ни разведряват със своята невъзможност? Четвъртата, по-малката мечта беше: много исках да живея в замък! Какво да се прави, нагълтало се момчето с рицарски и приключенски романи, та за какво друго да мечтае?

Но да живея не в някой захаросан ренесансов замък с розови дамски флинтифюшки – а в истински рицарски замък, с подвижен мост, зъбери по стените, кули и знамена, които се развяват върху кулите.

Но най-интересното е, че всичките ми мечти се изпълниха.

Не съм се занимавал с нищо друго, освен с литература – като автор и преводач.

Не съм имал началници – това ми се струваше наистина невъзможно, но се оказа, че съществували т. нар. „свободни професии“.

И живях много интересен живот – впрочем, това се отнася за повечето хора от моето поколение, които изживяхме прехода между две политически системи. Е, не винаги весел и радостен – но пък интересен.

И четвъртата, по-малката мечта ли се изпълни? За замъка?

Наистина, не е за вярване, но и тя се изпълни – 12 години живях в замъка на принц Хенрих Мореплавателя или, както е по-правилно – инфанта Енрике. Това е замъкът Томар в Португалия. При това какъв замък: резиденцията на португалския филиал на Ордена на тамплиерите, чийто велик магистър е бил инфантът Енрике.

Между другото, малцина знаят, че Португалия е единствената държава, в която Орденът на тамплиерите не е бил никога разформиран и съществува до ден-днешен, макар и под друго име. Затова градът Томар така и се нарича: Градът на тамплиерите.

Впрочем, когато една вечер видях за пръв път замъка Томар, това беше все едно картина от невъзможния свят на романтичните блянове: знамената на тамплиерите се развяваха върху кулите му, облени в светлина. Тази „експедиция“ към Португалия се постарах да опиша с по-разведряваща и почти весела интонация в един роман-пътепис – „Да сънуваш Портокалия“; на когото му е любопитно, може да му хвърли един поглед, може би се намира все още в някои антикварни книжарници.

***

Вашето творчество обхваща различни жанрове – от историческа проза до научна фантастика. Какво Ви вдъхновява да експериментирате с толкова разнообразни теми и форми?

Не зная какво ме, казано с тази модна думичка, „вдъхновява“. Просто, може би, защото не понасям скуката. Въобще, си мисля, че човек по принцип живее в два свята: видим и невидим.

Видимият свят, близко до ума, е всичко това, което виждаме и осезаваме. Той е по-безинтересен, защото видимото, осезаемото има граници, лимити, въображението на човек се блъска в тях и спира, стяга се.

Невидимият свят – онова, което не виждаме и не осезаваме, е безграничен, следователно по-интересен. Малък пример: нека видим във филм как д`Артанян вади шпагата си. Какво ще видим: ами това, конкретният д`Артанян вади съвсем конкретната си шпага – и край, въображението ни спира дотук, то не може да надскочи конкретния актьор, когото виждаме и конкретната шпага, която е в ръката му.

Но когато прочетем: „Д`Артанян извади шпагата си“ можем да си представим какъвто си искаме д`Артанян и каквато си искаме шпага – докъдето ни стига въображението.

Затова и разнообразието на невидимия свят ни предлага безкрайни възможности за фантазиране, които ще е грехота да не използваме. Ако човечеството не беше използвало тези възможности, сега нямаше да имаме Властелин на пръстените, Междузвездни войни, Хамлет, Тримата мускетари, Ана Каренина, Оливър Туист, Шерлок Холмс, да не изброяваме безбройните други образи, създадени през хилядолетията от фантазията на писатели, художници, скулптори… Ами образите, предизвиквани в съзнанието ни от музиката? Да, невидимият свят наистина е безкраен.

***

Пиесата Ви „Нощта на детелината“ е поставяна на сцената на Театъра на Народната армия. Какво е усещането да видите своите думи оживени на сцената?

Усещането е, меко казано, противоречиво. Въобще отношенията между авторите-драматурзи и театралните хора – режисьори, актьори, директори на театри и пр. са доста сложни и заплетени. Отначало си мислех, че само в България е така, но после работих с театрали от Португалия, Англия, Полша, Мароко, Япония и установих, че този модел почти навсякъде е еднакъв. При това, художествените качества на пиесата, която един автор предлага на един театър, са на последно място в преценката и отношението на театралите към съответния драматургичен текст.

Например, „Нощта на детелината“, която споменахте, беше поставена на сцена само, защото спечели анонимен конкурс. А днес да сте забелязали някъде да се организира анонимен конкурс? Няма и да видите, всички конкурси са явни именно затова – защото на първо място са личните отношения на авторите-драматурзи с организаторите на конкурса, а художествените качества на предложения от автора текст остават на последно място.

Затова един подходящ жанр за авторите, които искат да опитат силата си в драматургията, е почти забравеният жанр „пиеси за четене“ – който дава свобода на драматурга и сваля от него оковите, налагани от режисьор, театрален директор, актьорски способности или неспособности и т. н. А който театър иска – моля, да заповяда да опита със съответната пиеса! Авторът не бива да се впечатлява от желанието или нежеланието на театралите да поставят пиесата му – това си е техен, а не негов проблем!

***

Като сценарист на комикса „Екип за ликвидиране на опасности“ какви предизвикателства срещнахте при адаптирането на научнофантастични идеи в този формат?

В сценарен формат която е да е идея – историческа, научно-фантастична, фентъзи, съвременна, се адаптира по един и същи начин: след като сценаристът я оформи в главата си, започва да описва кадър по кадър начина, по който тази идея ще влезе в съзнанието на читателя (съответно, зрителя).

За щастие с художника Димитър Стоянов – Димо, влязохме в перфектен синхрон, след което вече всичко беше лесно: сценаристът създава и описва идеите, художникът ги онагледява и така двамата заедно ги довеждат до младите си читатели.

***

Как Ви хрумна да напишете книга-гра по „ЕЛО“ и откъде идва псевдонимът Ви Оливър Грин?

Всяка приключенска история, в която се развиват най-разнообразни перипетии и конфликти, е подходяща да вземе формата на игра; тя и без това поначало е игра на въображението и остава само да й бъде добавена съответната доза загадъчност.

Псевдонимът ми хрумна след разговор с приятели-англичани, за които името „Любомир“ се оказа доста трудно за произнасяне и все го обръщаха на „Оливър“. Най-после кандисах и добавих любимия си цвят – зеления, „грийн“. Горе-долу се получи нещо като „Зеленият Любомир“.

***

Какви са вашите бъдещи творчески планове?

Време е за малко почивка. Привлича ме жанрът „пиеси за четене“. А за пълноценно запълване на времето се занимавам с преводи. Много е приятно, когато ти дадат за превод интересна книга, на която досега не си попадал.

Лошото е, че читателите в България, а и не само в България, намаляха доста осезаемо – както се казва, „мишката изяде книжката“. Но се утешавам с друга популярна сентенция, която в леко перифразиран вид звучи така: „Хората, които четат книги, винаги са били, са и ще бъдат по-интересни от онези, които гледат телевизия“. Може би затова съм си изхвърлил телевизора, все още се надявам да не съм безинтересен за интересните хора.

***

Какви бихте казали на всички фенове на книгите-игри?

Книгите-игри винаги са интересни за интересните хора, защото предлагат загадки, възможности да се предвидят ходовете на героите – и така читателят на такива книги сам става един от тях, тоест, се превръща в герой от света на фантазията и въображението. Така самият той става интересен герой в интересен свят – и за скучаене просто няма да му остане време.

Създавайте си ваши собствени интересни светове, момчета и момичета – защото никой друг няма да направи това за вас по-добре от самите вас!