Роуз Естес е име, което за много читатели по света е неразривно свързано с магията на „Endless Quest“ – поредицата книги-игри, отворила вратите към света на „Dungeons & Dragons“ за цяло поколение млади приключенци. Нейните истории превръщат читателя в герой, хвърлен сред древни руини, дракони, магьосници и мрачни подземия, където всяко решение може да бъде съдбоносно. Макар само част от творчеството ѝ да достига официално до България през 90-те години, името ѝ остава живо сред феновете на жанра и до днес.
В това изключително лично и емоционално интервю Роуз Естес говори откровено за трудното си детство, за влиянието на Толкин върху въображението ѝ, за неочаквания успех на „Endless Quest“ и за болезнените събития, променили живота ѝ завинаги. Това не е просто разговор за книги-игри – това е среща с човек, чиито истории са вдъхновили милиони читатели по света, дори без самата тя да осъзнава колко дълбока следа е оставила след себе си.
***
Животът ти изглежда изключително богат и разнообразен – пътешествия, различни професии, писане, изкуство. Кой период от живота си чувстваш, че те е оформил най-силно като автор?
Кой период от живота ми е оказал най-силно влияние като основа за писането ми: Нямам никакво съмнение по този въпрос. Родих се като болнаво и крехко дете, за което не се очакваше да оцелее или да се развива нормално. Прекарах по-голямата част от първите си десет години, преминавайки от едно заболяване към друго. Прекарвах много време сама у дома, в леглото, защото и двамата ми родители трябваше да работят, за да плащат медицинските ми сметки. Пропуснах цели учебни години. Бях доста изолирана и нямах приятели. Това, което ме спаси, беше четенето. Научих се да чета на две години, а на три вече четях цели книги. Баща ми не разбираше детската литература, затова взимаше художествена литература за възрастни от местната библиотека.
Авторите, които ми направиха най-силно впечатление в онези ранни години, определиха посоката на моето разказвачество. Това бяха: Едгар Райс Бъроуз, Ръдиард Киплинг, Жул Верн, Х. Райдър Хагард и Чарлз Дикенс.
Имаше и други, но тези петима положиха основата. Разбира се, по-късно щях да имам още много влияния, но именно първите десет години бяха най-важни. От тези автори научих мащабното виждане, смелия скок към разширяването на въображението и представянето на светове, толкова различни от моя собствен. Корените ми са руски. Аз съм американка от първо поколение, а баща ми и неговата майка (моята баба) ме плашеха с истории за Баба Яга, големи и вълци, както и с други персонажи от руския фолклор.
***
Често споменаваш любовта си към Толкин. По какъв начин неговият свят и философия са повлияли не само на писането ти, но и на личния ти поглед към фентъзито и реалността? Има ли конкретни теми, образи или архетипи в твоите книги, които би свързала пряко с влиянието на Толкин?
Уау. Това е страхотен въпрос! Толкин. Не открих Толкин, докато не станах на 30 години. Сдобих се с книгите му след едно преместване през цялата страна — от Хюстън, Тексас, в дълбокия югозапад на САЩ, до планините на Британска Колумбия, Канада, в далечния северозапад на Северна Америка. Новият ми съпруг и аз живеехме на 400 планински мили от най-близкия голям град. Градчето ни имаше население от 16 души. Беше изключително изолирано място, а зимите бяха много дълги, много студени и снегът достигаше почти два метра и половина. Най-близките ни съседи бяха гризлита и вълците. Живяхме там две години в нашата стогодишна дървена колиба.
За щастие Канада разбира колко е важно разпръснатото й население да остане свързано, така че имаше много услуги, включително поръчка на библиотечни книги по пощата!
Поглъщах Толкин и препрочитах Дикенс на светлината на керосинова лампа. Толкин предизвика експлозии в съзнанието и въображението ми. В комбинация с по-обстоятелствения стил на разказване на Дикенс, мисля, че мозъкът ми буквално се пренастрои. Светът на Баба Яга, големите и вълците се смеси с Толкин и Дикенс и животът ми никога повече не беше същият. Докато героите на Толкин според мен са рисувани с широки щрихи, героите на Дикенс са описани до най-дребния детайл. Трудно е да се види как това се е съчетало в книгите Endless Quest, защото те са толкова кратки, но в по-късните ми романи това личи много по-ясно.
Толкин означаваше толкова много за мен, че и трите ми деца получиха имена, свързани с неговия свят: Даниел Арагорн, Лидия Аруен и Макс Самознай.
Толкин затвърди и личните ми морални убеждения. Ако трябва да го кажа съвсем просто — „Постъпвай правилно и не отстъпвай, защитавай това, в което вярваш.“ Много е просто, но за мен всичко се свежда именно до това — както в личен, така и в политически смисъл. Не винаги е лесно.
***
Книгите ти са продали милиони копия по света. С течение на времето почувства ли промяна в себе си като човек – в увереността си, чувството си за отговорност или начина, по който се свързваш с читателите си? Имаше ли конкретен момент, в който осъзна мащаба на влиянието си върху цяло поколение читатели, както и върху бъдещи гейм дизайнери и писатели?
Това са въпросите, които бяха най-трудни за мен и предизвикаха най-дълбокото самоанализиране, което съм изпитвала от десетилетия насам. След времето ми в TSR (компанията, създала Dungeons & Dragons), извън личните приятелства, връзката ми с жанра и читателите почти приключи. Продължих да пиша, предимно нехудожествена литература, напуснах Уисконсин и се преместих на централното крайбрежие на Орегон, в тихоокеанския северозапад, където животът пое в съвсем различна посока.
После, преди две години, получих имейл, че ще бъда въведена в Залата на славата за игри, дизайнери, писатели и художници (не е точното название).
Помислих, че е спам и го изтрих, само за да разбера после, че е истинско. Да кажа, че бях шокирана, би било огромно подценяване. Нямах никаква представа, че книгите ми са толкова важни и че са създали връзка между над 20 милиона млади читатели, които са прегърнали D&D и са го превърнали в част от масовата култура, променяйки света на игрите завинаги. Нямах никаква представа. А миналия август получих наградата Diana Parker Award за принос към гейминга!
Беше ми много, много трудно да приема всичко това. Дори след като посетих Gen-Con и получих огромно и съкрушително внимание, всичко още не ми изглеждаше реално. Сега постепенно се свързвам отново, най-вече чрез Facebook, с много от моите фенове. Посетих Gary-Con два пъти и започнах да разбирам, че ако отричам истинността на това, което хората ми казват, всъщност проявявам неуважение към тях.
Вече съм възрастна и ми е трудно да променям начина си на мислене, но през последните месеци, след като получих твоето писмо, бях принудена да се замисля сериозно върху всичко това.
Имам и няколко въпроса към теб. Първо — има ли значение, че нищо от това не е било умишлено? Бях журналист, но никога не бях писала художествена литература. Дори не знаех, че мога. Не съм си поставяла за цел да променя света на игрите. Писането на книгите беше просто едно от многото неща, които правех, за да издържам себе си и децата си през годините. Изобщо ги написах само защото бях предизвикана: „Ако мислиш, че идеята е толкова добра, прибери се и я напиши сама!“ И аз го направих.
Винаги съм вярвала, че успехът на книгите се дължи просто на това, че са се появили в точния момент. Никога не съм мислела, че популярността им се дължи на самото писане. Разбираш ли какво искам да кажа? Никога не приех успеха лично.
Именно заради твоето писмо и въпросите ти бях принудена да осъзная всичко, което се случи през последните две години, и да се опитам да приема „мащаба на моето влияние върху цяло поколение читатели и бъдещи гейм дизайнери и писатели“. Уау. Е, поне частично. Мога да приема влиянието върху читателите. Наистина мога. Но мисля, че твърдението за дизайнерите и писателите е донякъде преувеличено. Сега осъзнавам, че неволно съм отворила вратата за талантливи автори като Маргарет Уайс и Трейси Хикман да публикуват творбите си, но това го разбирам едва сега, в ретроспекция. Нямах представа, че е имало подобна бариера и че TSR не им е позволявала да пишат романите си. Не знаех, че съм „отворила вратите“. Казвали са ми, че книгите ми са вдъхновили някои мои читатели да започнат да пишат книги и да създават игри. Ако е така — това ме радва.
***
Пет от книгите ти са били издадени в България, докато много други никога не достигнаха до българските читатели. Как гледаш на това „изгубено“ пътуване на част от творчеството си през различни култури и езици? Получаваш ли обратна връзка от държави, в които книгите ти са били публикувани по-ограничено или са се разпространявали неофициално?
Разбирам, че книгите са били преведени на 28 езика, но съм получавала писма само от един читател в Южна Африка, друг от Испания и един човек от Мексико. А сега и от теб. Цялото това нещо е доста смайващо. Наистина ми е много, много трудно да го осмисля.
***
Спомена, че работиш върху нова книга-игра, планирана за издаване през март. Какво би могла да споделиш за нея – атмосфера, теми и подход към интерактивността? Ще носи ли новата книга духа на класическите „Endless Quest“, или ще бъде нещо напълно различно, отразяващо днешния ти поглед към жанра?
През 1994 година претърпях тежка мозъчна травма, която унищожи частта от мозъка, отговаряща за извличането на думи и речников запас. Отне ми десет години, за да възстановя речника си — мозъкът ми буквално се пренастрои. Но това ме промени. Вече не съм същият човек. Мислите ми са много по-хаотични. От този момент нататък започнах да пиша само нехудожествена литература и честно казано, не знаех дали изобщо все още мога да пиша художествена литература или дали на някого му пука.
Миналата година най-големият ми син, Даниел, договори контракт за четири книги с издател и ми го представи като свършен факт. Той знаеше за страховете и колебанията ми. Беше моментът „или го правиш, или млъкваш“, така че подписах договора.
В продължение на шест месеца не се получаваше нищо. Започнах 28 различни варианта. Нито един не беше добър.
А после Даниел почина в края на септември. Светът ми се срина. Срутих се отвътре. Но му бях обещала, че ще я напиша, и го направих. Книгата дебютира на Gary-Con 18. Казва се „Different – The Quest Continues: Into Shadow Deep“. Може да бъде намерена в Amazon или директно чрез мен (което предпочитам), и с радост бих я подписала лично.
Някъде по средата на книгата внезапно осъзнах, че един от героите всъщност е моят син Даниел (в образа на таласъм, сипещ поетични слова). Странното е, че и преди съм имала моменти, в които героите „поемат контрол“ над историята, но обикновено това е било само за абзац или страница-две. Този път беше различно. Героите ми разказваха историята, а аз просто записвах това, което ми казваха. Беше странно, сюрреалистично, но и успокояващо преживяване. Чувствам се близо до тези герои по начин, който никога досега не ми се е случвал; те са изключително реални за мен. Вече започнах работа по втората книга и се надявам това усещане да се повтори.
***
Какво би искала един български читател, който днес за първи път взима твоя книга-игра, да почувства още от първия избор, който направи?
На всеки нов читател бих казала само едно – да отвори съзнанието и сърцето си и доброволно да пристъпи в един нов свят. Това може да бъде преживяване, което променя човека.
Благодаря ти за тази толкова трудна задача. През последните две години съм дала много интервюта, но честно казано, ничии въпроси не са ме карали на толкова дълбоко самоанализиране, колкото твоите. Заедно със смъртта на Даниел, ти ме накара да преосмисля собствената си гледна точка и разбирането за самата себе си. Не съм сигурна, че още съм стигнала до края на този процес, но се опитвам. Аз съм много затворен човек и цялото това внимание ми е донякъде неудобно.
