Дали от ИК „Плеяда“ наистина могат да се нарекат, и не без право, „империя на въображението“? Самият писател Любомир Николов-Колин нееднократно е заявявал в много свои интервюта, че „книгите-игри действат като магнит за въображението на младия читател“, който, и заедно с помощта на автора, прави своите избори в приключенията.
Но за да бъде всичко наистина издържано, тук не се включва само приключението, а и самата книга като фактор от издателската къща, със своята завладяваща корица и вътрешните илюстрации към играта, и обикновено отново дело на същата издателска къща и нейния художник. Ето защо, самият продукт е една истинска колаборация между читател, автор, художник и издател. А кой е този издател и как въобще е успял да наложи цял един игрови жанр?
…И ще се учудите много, но именно ИК „Плеяда“ през 90-те държаха „монопол“ над въображението на тогавашните хлапета, момичета и момчета, които израснаха изцяло под грижите и възпитанието, и чрез книгите-игри на това издателство.
Сега бихте изригнали възмутено как въобще е възможно да се говори такова нещо: къде са майките и татковците, къде са баба и дядо, къде са учителите, къде е телевизията и т.н. Но истината, скъпи приятели, е че ние не си говорим с вас за 2023, а за началото на 90-те, когато, нека да го кажем направо, светът на децата беше различен…
По онова време тъкмо беше паднал старият режим и държавата се отваряше към демокрация и към новите неща от Запад, но машината, за да се случи всичко това, беше дотолкова тромава и бавна, че олиото и хлябът бяха с купони, имаше чести режими на тока, предприятията бяха приватизирани, а повечето работници уволнени. Протестите бяха ежедневие за много хора, защото практически самата държава не работеше. Но това е само едната страна на монетата от 90-те, другата е, че у нас в годините след 1989, нямаше дори кабелна телевизия, нямаше компютърни клубове, нямаше дискове на площад „Славейков“, по дяволите, дори тогава гледахме само двете ефирни програми, разбирайте „с антени“, на „Канал 1“ и „Ефир 2“.
Тогава от някъде започнаха да се внасят модерни японски телевизори и много хора, купувайки ги, се чудеха защо на тях има копчета за десетки отделни програми, а „програмите“ са само две?! Нещо повече, нямаше интернет, киното все още беше държавно, в същия момент, нямаше молове, магазините бяха с празни рафтове, а самите държавни издателства за книги също едно по едно фалираха…
И точно тогава ИК „Плеяда“ се появи като светъл лъч в ежедневието на повечето деца от онези години и за тях това издателство беше нещо като фар и флагман на всичко, което те си представяха в мечтите си, но не успяваха да заместят или да открият никъде другаде.
Дори прословутите конзоли за телевизори SEGA, Нинтендо, Атари и Терминатор по онова време бяха достъпни за малцина, а компютърните клубове и компютрите масово се появиха (по-скоро нароиха) след средата и в края на 90-те, но какво ли правиха онези деца преди тях? И отговорът е, вече и се досещате, играеха книги-игри!
И не само играеха книги-игри, а се учиха от тях, буквално учеха български език с книгите-игри, учеха се да смятат и да изчисляват атаки и щети на чудовища (а Джордж дори вкара „икономически избори“ в по-късната „Пари и Гангстери“), учеха се на морал и стойностни избори (за което може би ще си спомните първите игри на Колин и как този автор награждаваше всеки един стойностен избор на читателя и наказваше лошите му решения), а също и се забавляваха.
Защото… просто нямаше нищо друго и дълго време не се появи подходяща алтернатива. Ето и така, дълги години и почти до средата на 90-те ИК „Плеяда“ държаха монопол над въображението и където се крие и техният успех сред читателите на подобни книжни форми. Дори и целият западен свят да нахлу отвсякъде след 1995, „промеждутъкът“ между началото на 90-те и до края на 1995 година в България имаше глад за всичко западно, всичко гланцирано, лъскаво и шарено, и именно ИК „Плеяда“ успя да запълни тази празнина и успя да зарадва всички!
…За всичко това съдим и по огромните тиражи (в хиляди) на всяка една нова книга-игра, пускана от Плеяда в онези години, а в същия момент тогава, масовата миграция на хора към САЩ и Западна Европа все още беше рядко явление, така че явно е имало и достатъчно млади хора, които да купуват, четат и играят тези хиляди тиражи. Но нека да започнем едно по едно и да се върнем на Плеяда и как започва историята при тях?
Помните ли, че споменахме по-горе, че „държавните издателства фалират“, точно това се случва и със списанието за комикси „Дъга“ и отроче на ДИ „Септември“, което в онези години СЪЩО спира да излиза. Тогава из онези творчески кръгове на художници, писатели и сценаристи на фантазии си дава среща Димитър Стоянов-Димо, настоящият издател на Плеяда, както и Петър Станимиров-Пепи, който по-късно основава ИК „МЕГА“, а през 1999 започва да работи като художник на компютърни игри.
В онези години и Димо, и Пепи се знаят и са работили рамо до рамо като автори на комикси в „Дъга“, и двамата над фантастични поредици, тъй като Димо е автор на „ЕЛО: Екип за Ликвидиране на Опасности“, а Пепи е автор на „Бубачко“, „Момиченцето от земята“ и „Янтар“, т.е. може да се каже, че и Димо и Пепи още тогава са гледали в една насока и това е фантастиката и въображението.
Именно Димо и Пепи събират „първия екип“ на своето бъдещо издателство, няколко творци с различни професии, сред които се оказва и един писател фантаст на име Иван Мариновски, издал свои фантастични романи доста преди да издаде свои фантастики и самият Колин. И именно този Иван Мариновски става „кръстник“ на бъдещето издателство и името му е решено да бъде „Плеяда“, а това вероятно има връзка и с „Плеядите“, „музите“ и гръцката митология.
В същия момент Пепи и Димо запретват ръкави и засипват пазара не само с книги-игри, за които изрично ще разкажем по-нататък, а пускат невероятни западни книги и романи с още по-невероятни и стряскащи корици на Стивън Кинг, Дийн Кунц, Клифърд Саймък и други известни писатели. И затова Плеяда бързо се налага на пазара като източник на добра литература, а в същия момент за лого на издателството е избрана глава на куче, рисувано от Пепи.
Става дума за куче от порода немски дог, който се казва Рико и е домашното куче на Петър Станимиров, който обаче избира да го увековечи именно на логото на новото издателство.
В същия момент, и в по-късни години, Пепи има друго куче и отново немски дог на името Кинг, но след направено проучване от нас се оказа, че именно първото куче на име Рико е изрисувано на първото лого на Плеяда, с което излиза всяка една тяхна книга в началото на 90-те. Може би, сега ще си спомните и „страшните книги“ и романи на Стивън Кинг? Да, ако донякъде Плеяда имат успех на пазара, този успех вероятно се дължи именно на страхотиите и чудовищата, които Пепи изрисува за кориците на тези книги.
Имайте предвид, че по онова време самият жанр „хорър“ е бил почти напълно непознат в България и повечето хора не просто са нямали асоциации с какво да го свържат, а най-близкото за тях е било видеокасети с хорър филми, тъй като книги за хорър, и преди това на български, просто е нямало. И от Плеяда запълват тази празнина и ниша, а по-късно, в наши дни, Пепи издава един луксозен албум със свои страшни корици, наречен „Петър Станимиров: Вдъхновен от Стивън Кинг“, където всички корици на Плеяда от онова време са включени изцяло цветни и в голям формат.
Впоследствие, самият Стивън Кинг, и чрез неговата агенция в България, отправя похвали към издателството за това, че оценява нашите родни и български издания на Стивън Кинг като едни от най-добрите свои издания по света. А пък Димо с умиление си спомня как самият Любомир Николов – Колин е изпращал отделни глави от романа „То“, който на практика се състои от две огромни тухли, всяка по 1000 страници.
И тъй като по онова време Любо е нямал компютър, всичко в романа е превеждал на пишещата си машина и той е слагал готовите си текстове в папки и е ходил на крака в издателство, за да им ги достави. Издателството след това чинно е изчитало жадно текста и е имало човек, който е правил компютърния набор и е въвеждал НА РЪКА цели глави от ръкописа на машина от Любо и т.н.
В същия момент, всичко това, за което ви говорим, се случва именно през далечната 1992 и точно тогава в „Плеяда“ и в България излиза и култовата книга-игра „Замъкът на таласъмите“, който същият този Любомир Николов, и преводач на Толкин и Стивън Кинг, създава за читателите на Плеяда под псевдонима „Колин Уолъмбъри“ като затова разбърква буквите на името си. Любо написва тази книга-игра… в един стар бележник и на ръка, където всяка отделна страница в дневника е съдържала и отделен епизод. Но нашата история за книгите-игри в Плеяда вече си има свое начало и това начало реално е поставено от Колин през тази 1992…
…Останалото след излизането и успеха на тази първа книга-игра на Плеяда може да се заключи като интересно приключение и на това издателство, и на жанра „книги-игри“ като цяло, но май вече не остана място и какво се случва след „Замъкът на таласъмите“ ще разискваме и ще научим следващия път. А дотогава останете на линия и ни ударете едно рамо в коментарите по-долу, както из постовете и из социалните мрежи относно настоящата статия. И игрите с Вас, приятели!
