Ревю на „Господарят на зверовете“ – книга-игра, в която можете да се превъплъщавате в животно

Здравейте, драги читатели,

Днес ще поговорим за една класика от каталога на издателство „Астрала“ – „Господарят на зверовете“ от Тим Дениълс. Толкова обичано заглавие, че сега излиза в ново издание, събрано в един том заедно с продължението „Трите камъка на съдбата“.  

Кой стои зад името Тим Дениълс?

Зад този псевдоним всъщност се крие не кой да е, а Любомир Николов – човекът, когото познаваме и като Колин Уолмбъри. Поради това, че е писал за няколко издателства паралелно, се е налагало да сменя авторските си имена – всяко издателство е държало на „собствен“ псевдоним. По сходен път минават и Джордж М. Джордж, Майкъл Майндкрайм, Върджил Дриймънд и други. Но това е тема за отделен разговор.

За мен лично „Господарят на зверовете“ не е просто силна книга-игра – тя е задължителен член на личния ми топ 10 от т.нар. Първа вълна (1991–1998).

Уникалната механика – да бъдеш човек и звяр

Най-отличителната черта на тази книга е механичната идея да се превъплъщаваш в животни. Разполагате с девет животински форми и трябва да изберете три от тях за своите „асансьори на плътта“.

Класическата ми комбинация е:

• едно животно за въздуха – най-често орел,

• едно за сушата – обикновено вълк,

• едно за вода или промъкване – често змия.

Другите възможности са бухал, видра, лъв, катерица, мишка и къртица. Всяка форма си има своите плюсове и минуси. Лъвът е почти неудържим в открит сблъсък, но размерът му го прави удобна цел за масирани атаки. Орелът вижда прекрасно от високо, но в мрак бухалът е много по-полезен. Мишката и змията са идеални за промъкване през тесни места.

Магия, точки и риск от фатален край

По пътя можете да се сдобиете с различни артефакти – драконова кръв, зловеща смокинова тояга, изработена от таласъм, меч на Илбион, кристална сълза, дори Асаттар. Всичко това дава допълнителен цвят и възможности при решенията ви.

Особено важно е, че това е първата книга на Колин, в която той въвежда по-сериозна игрова механика. Разполагате с 10 точки магическа сила и всяко превръщане в животно ви струва по една. Когато точките свършат, край с трансформациите. По-късно подобна логика на „разход на ресурс“ виждаме и в четирилогията „Магията на мрака“, където магиите харчат Умение.

Още нещо интересно – „Господарят на зверовете“ е една от малкото книги на Колин, в които има толкова много начини да загинеш. Смъртта може да дойде:

• или чрез изчерпване на точките живот (стартирате с 25, но те падат бързо в тежки ситуации),

• или чрез директно фатално решение – например да се превърнете в змия насред врагове и да бъдете посечен от ятагана на разбойническия главатар.

Има и още една важна подробност: в началото не владеете трансмиграцията. Тоест:

• не можете да преминавате от една животинска форма в друга директно;

• трябва първо да се върнете в човешки облик и чак после да изберете следваща форма.

Това означава допълнителен разход на магически точки в редица ситуации. По-късно в книгата има възможност да научите трансмиграцията, което улеснява много нещата – но няма да издавам къде и как, за да не развалям удоволствието.

Единственият по-сериозен пропуск

В началото на книгата са дадени ориентировъчни характеристики на животните – например:

лъв: сила 10, жизненост 7, скорост 5, зрение 5, обоняние 7, слух 7

За съжаление тези числа не са реализирани като работеща система в самия текст. Реално служат по-скоро като ориентир за това кое животно в какво е добро, отколкото за реални тестове. Това е може би най-същественото недоразвитие в механиката.

Пътища, карта и истинска преиграваемост

Една от най-силните страни на „Господарят на зверовете“ е, че не предлага само един „правилен“ маршрут. Имате няколко напълно различни пътя към целта, а картата, приложена в книгата, прави всичко това още по-ясно и приятно.

Още в началото трябва да решите:

• ще тръгнете ли наляво към Дин Табакуза,

• или надясно към Омиел?

Оттам насетне възможностите се разклоняват още:

• през Омиел може да поемете към Ломея, Лоревин или Гарибей;

• през Дин Табакуза можете да минете през мините към Ломея или по планините към Лоревин.

Прелестното е, че изборите са информирани – не сте в ситуация „сляпо наляво, надясно или напред“, само за да откриете, че всички пътища водят до един и същ параграф. За разлика от някои книги на Сим Николов, тук няма усещане за „железница“, а наистина за разклонена карта с различни маршрути и събития.

Преиграваемостта е висока, но без да става хаотична или нелогична. Атмосферата е изградена внимателно; стилът на Любо е описателен, но не тежък – на места звучи като приказка, на други като класически приключенски роман. И не бива да забравяме, че това е човекът, който първи превежда Толкин на български.

.

Сюжет: класическа основа, добре поднесена

Историята не се стреми да преоткрива жанра – тя работи с класически мотив: след дълго обучение като господар на формите се завръщаш в родното си село, за да откриеш, че то е опожарено от тиранина Трибулачо, а жителите му са избити. Мотивът за отмъщението е в центъра, но е развит увлекателно и с много междинни цели.

Още в пролога се биеш с приятеля си Тиоланд. Можеш да го победиш или да не го победиш. При „правилно“ решение получаваш малък бонус – допълнителна точка магическа сила. Колин традиционно награждава добрите постъпки и често вплита моралния избор в механиката. Тиоланд се появява и по-късно – във финалните части на книгата. Тогава отново имаш избор – да му помогнеш, жертвайки магическа точка, или да запазиш ресурса за себе си. В този случай и двата варианта са приблизително равностойни – нещо сравнително нетипично за Колин.

Мини куестове, „мини босове“ и големият сблъсък

По пътя срещаш серия от „малки босове“ и странични мисии, което придава усещане, че светът е жив и многопластов. Можеш да се изправиш срещу:

• Черния губернатор – мрачен магьосник с особена роля;

• жреците на бога Ган, които се занимават с човешки жертвоприношения;

• други магове и създания, сред които ярко се откроява черният маг Устакидо.

Някои от тези персонажи ще срещнете отново и в продължението „Трите камъка на съдбата“.

При финалния етап се озоваваш в двореца на Трибулачо – но не стигаш до него просто с „отваряне на последната врата“. Преди това има логическа задача, а после – морален избор, в духа „добро или зло“.

Финалът е леко ироничен: ставаш крал – макар никога да не си искал това. Между другото, книгата е обемиста – 453 епизода, тоест говорим за сериозна, „пълнокръвна“ книга-игра, каквито най-много обичаме.

Илюстрациите и Свитъкът на съдбата

Името на илюстратора не е изрично споменато в книгата, но почеркът е толкова разпознаваем, че може да бъде само Спаско Ганчев, щатният художник на „Астрала“. За него вече съм писал във връзка с „Духът на прерията“ и „Войната на Понтиак“. Каквото и да кажа за Спаско, ще е малко.

В „Господарят на зверовете“ има:

• около 40 по-малки илюстрации – животни, кама, пари и др., някои от които се повтарят;

• и поне 10 големи, уникални рисунки, поставени тематично до съответните епизоди.

Ганчев не просто рисува реалистично – той влага огромно внимание към детайла. Лесно е да повярваш, че сцените наистина „дишат“.

Отделно има и таблица с числа, наречена „Свитъкът на съдбата“ – красиво оформена. Периодично ще използвате този свитък, за да определяте шанса в критични моменти.

За да бъда честен – съвсем малко не достига, за да наредя „Господарят на зверовете“ в своя личен топ 5 на най-добрите книги-игри от Първата вълна, но пък абсолютно сигурно и безапелационно е в челната десетка.

Оригинална механика, богата преиграваемост, силна атмосфера, прекрасни илюстрации и стабилен, приключенски сюжет – това е книга, която всеки почитател на жанра трябва да прочете поне веднъж. А най-вероятно – няколко пъти, с различни форми и различни пътища.

Можете да прочетете книгата онлайн оттук: https://gamebook.bg/ebooks/gospodaryat-na-zverovete