Ревюта

Ревю на „Синът на пустинята 2: Зовът на Севера“

0
Споделяния
0Точки

Спомням си, че за първи път разлистих „Синът на пустинята“ като ученик и оттогава съм го чел над двайсет пъти. Това несъмнено е заглавие, което по онова време бе един от бестселърите на Робърт Блонд, който успяваше да ни въвлече в поредната готина история и да ни ангажира да я изиграем докрай, поднасяйки ни щедро от своя неподправен хумор.

Именно затова, когато след толкова време — цели трийсет години! — на пазара се появи и втората част, бях повече от нетърпелив да продължа приключенията на Алтрас-Бенин (вече султан Бенин I), Шейла (негова първа съпруга), както и на спътниците му Халс и Харун.

Историята започва точно оттам, откъдето е приключила първата книга.

Да, това е обичаен похват – особено когато няма нужда читателите отново да бъдат запознавани с това кой кой е и какви ги е свършил дотук. Новото приключение стартира там, където завършва предишното – в султанския палат, откъдето вечно младият Алтрас повелява вече от няколко години. И така, възползвайки се от натрупания си приключенски опит, султанът се предрешава като обикновен човек и поема по улиците на столицата на султаната – Маджид, за да чуе от първа ръка какво говорят поданиците му.

Оттук нататък обаче започват проблемите ти.

Изведнъж по улиците се появяват въоръжени и свирепи бандити, някои от които наполовина животни, и е повече от очевидно, че целта им е да сложат край на живота ти. След поредица от тежки битки разбираш, че убийците са били изпратени целенасочено, тъй като тронът на Димланд – най-могъщата държава на Севера – внезапно е овакантен, а ти си един от претендентите да го заемеш.

Продължение, което вероятно ще задоволи вкусовете на всеки читател, търсещ приключения, но не и но онези, които очакват сериозно надграждане.

Заявката за по-добро приключение от това в първата книга очевидно е била на масата, но, уви, тя така и не е реализирана по ред причини. На първо място прави впечатление, че в стила на автора липсват онези свежи, младежки нотки, които някога гарантираха успеха на изданието и заради които поколения читатели целенасочено търсеха книгите-игри на Блонд. От една страна това е напълно нормално – трийсет години по-късно той е далеч по-сериозен както в житейски, така и в професионален план, което само по себе си е признак за израстване. От друга страна обаче именно свежият хумор и закачливите текстове бяха онова, заради което повечето читатели биха си купили втората част – и именно тяхното почти пълно отсъствие води до разочарование.

Самата игра не е особено сложна, като основна заслуга за това има опростената механика и малкото на брой правила.

Това е отлична предпоставка за приятно преживяване, тъй като не само аз, а и много други фенове, откровено мразят дългите сметки и протяжните битки, които сякаш нямат край. Тук всичко се свежда до късмета – в ролята на Алтрас започваш само с три показателя: Късмет, Сила и Живот. Докато Силата и Животът са фиксирани с начални стойности, Късметът се определя чрез хвърляне на два шестстенни зара. Същата работа би свършила и една разграфена таблица с числата от 2 до 12, поместена в края на книгата.

Малък съвет към бъдещите читатели – намерете си два зара предварително, защото в самата книга няма да откриете дори и нарисувани такива.

В екипировката си можеш да носиш само три предмета, които трябва да избереш внимателно. Аз се спрях на арбалет, вълшебна кесия и стъкленица с противоотрова, макар да ми се стори странно, че можеш да прикрепиш въже към арбалета, което всъщност не може да бъде открито никъде и не се споменава като допълнение към него. За вълшебната кесия пък се замислих дали изобщо ми е необходима, след като на няколко пъти се намеква, че по принцип съм червив с пари и вероятно бих се справил с всякакви валути и без нея.

Едно пътуване към суровия Север, изпълнено с чудновати места.

Когато беше обявено, че приключението ще те отведе през границите на седем държави, за миг си помислих, че „Синът на пустинята 2“ ще представлява нещо като хибрид между мащабна ролева игра и класическа книга-игра с неизчерпаеми възможности. Това до някаква степен е изпълнено като обещание и въпреки че действието се развива върху далеч по-малка карта, лично аз останах доволен от преживяването.

Любимото ми място безспорно се оказа Островът на джиновете, представен визуално като карта с малки локации – картови епизоди, в които се случва нещо различно в зависимост от посоката, която си избрал.

Това разчупване на игровия процес е наистина приятно и внася свежест в иначе започналото да ми доскучава движение от място на място. Единственото, което не успях да разбера, беше как точно се прескача от квадрат на квадрат, тъй като в текста се споменава разграфяване, което липсва. Това обаче не ми попречи сам да си избирам локациите и по никакъв начин не отне от удоволствието ми от играта.

Редно е да се отбележат и някои дребни неточности, които леко объркват читателя, макар и да не му пречат да стигне до финала.

Например – можеш да вземеш пръстен със златни нишки, вплетени в сложен възел, а по-късно да бъдеш попитан дали притежаваш „пръстен-възел“, което лично мен ме обърка, тъй като не го бях записал по този начин в дневника си. Липсва и обещаното разграфяване на картата на Острова на джиновете, а при срещата с властелина на джиновете, ако избереш да ти изпълни три желания, умираш безславно – но ако направиш друг избор, в текста отново се споменават същите тези три желания, които така и не са реализирани.

В последната, пета глава достигаш до столицата на Севера – Димбург, където трябва да се срещнеш със Съвета на бароните, съставен от останалите претенденти за трона. Тук получаваш и възможност да разкриеш кой от бароните е опитал да те отстрани от надпреварата. Въпреки че авторът ти предоставя избор измежду няколко заподозрени, така и не успях да разбера по каква логика трябва да посоча истинския виновник.

Илюстрациите не са лоши, но трудно могат да се сравняват с тези от първата книга.

Едно от нещата, които най-много ми допаднаха в първата част, бяха уникалните илюстрации, които по вълшебен начин извличаха най-доброто от текста и го превръщаха във визуално преживяване. Това правеше четенето още по-приятно. Във втората книга обаче художникът е различен и макар да представя над 50 илюстрации, които сами по себе си не са никак лоши, то за онези, прочели първата книга, тези неминуемо ще изглеждат една идея по-ръбати.

„Синът на пустинята 2: Зовът на Севера“ е едно от най-дългоочакваните продължения от доста време насам.

Историята и действието са класически, битките – в изобилие, което гарантира солидно количество време, прекарано в игра. Въпреки това ограниченията в действията, липсата на характерния за по-ранните години хумор и статичността на останалите ти спътници (може би на Халс просто не му се занимава повече с теб!) са в ущърб и по тази причина продължението отстъпва на първата книга, която за мен си остава една от най-добрите книги-игри, излизали изпод перото на Робърт Блонд.

***

АКО ТЪРСИТЕ НАИСТИНА ИНТЕРЕСНИ КНИГИ-ИГРИ ТО ОНЛАЙН МАГАЗИНЪТ НА „FICTION FABRIC“ Е ВАШЕТО МЯСТО!

7.5ОЦЕНКА

НАШАТА ОЦЕНКА

„Синът на пустинята 2: Зовът на Севера“

Робърт Блонд се завръща с шеметно приключение през границите на седем държави: от жаркия Юг, през загадъчния Изток, до далечния Север – а с него и при вас се завръщат и Алтрас-Бенин, верният Халс, Харун, Шейла и още стари познати. Чакат ви и много повече чудеса и приказни твари, отколкото помните в старата книга! Преследвания, преговори, предизвикателства – разгърнете страниците и се гмурнете в 90-те!

Предимства

  • Интересна история

Недостатъци

  • Липса на свеж хумор
  • Допълнителните спътници са някак статични
  • Липсват епични битки

ОЦЕНЯВАНИ

История
8
Атмосфера
7.5
Игрови елементи
7

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

Зареди още статии Зарежда се...Няма повече статии

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *