Книги-игри

Част IV: Залезът на Плеяда – за издателството между 1995 и до краха на книгите-игри (2001)

0
Споделяния
0Точки

До края на 1994 и в началото на 1995 година от ИК „Плеяда“ са издали вече едно стабилно количество от 30 книги-игри, готови да задоволят и най-капризния фен.

Стартирайки с манията по приказните истории със „Замъкът на таласъмите“ през лятото на 1992, три години по-късно, и вече през 1995, Плеяда предлагат игри от всякакви сюжети, вкл. чисто фентъзи, чиста фантастика, спортни книги-игри, детски книжки и т.н.

В същия момент, както завършихме към предната статия, от Плеяда вече са пуснали и списанието „Мегаигри“, което през месец Октомври на 1994 завидно достига до своя последен 5-ти брой, но НЕ продължава изобщо след това!

И именно поради факта, че списанието за игри спира да излиза, ние си даваме сметка, че нещо куца в машината и творческият заряд в нея вече изостава.

Разбира се, и в най-генерален план, Плеяда ще задържи Първата вълна до нейния фактически край и най-последно от всички възможни издателства ще пусне и последната книга-игра на пазара през 2001 година, за нея четете в края на тази статия.

И все пак, спирането на списанието през 1994, оттеглянето на Пепи Станимиров към „МЕГА“, както нарояването и навлизането масово на компютри и конзоли у нас, ще накара дори и най-смелите автори и издатели да се запитат какво, по дяволите, правим и защо? И се оказва, по думи на самия Любомир Николов, че „твърде много маймуни се накачват на клона“ и в един момент, „клонът на жанра“ се чупи по тежестта или на калпавите автори, или на калпавите корици и кофти механики*.

Годината 1995 за ИК „Плеяда“ всъщност започва силно, но не по вина на нейните автори, а по вина на мързела на Блонд и Уейн. Двамата предават за печат смехотворна книга-разказ игра от, забележете, 40 епизода в 112 страници, които двамата гимназисти, и за кой ли път, настояват за солиден хонорар, а в същия момент, книгата не просто е разказ-игра, а е с обидно малък обем и то калпава.

И тогава Пепи вижда потенциал във вероятно избичения текст за 2 дни, озаглавен „Олтарът на тъгата“ с главен герой отчето Валенс, като си дава сметка, че, и тъй като списанието вече няма да излиза занапред, мястото на тази книга е точно в коша…

НО, все пак, Пепи се вдъхновява отново да запретне неуморно ръкави на художник и да илюстрира тази втора и последна своя книга-игра за Плеяда. Резултатът обаче се оказва наистина впечатляващ.

Първата книга за Валенс се превръща в истинско ценно бижу за феновете, където къде в мрачната и средновековна история, къде в демоничните сенки из илюстрациите на Пепи, къде из непознатия дотогава герой, но „Олтарът на тъгата“ спечелва симпатиите на всички читатели. Още повече, че в самото нейно начало или Блонд, или Уейн, а по-вероятно Блонд, описва как „светът на Валенс“ (от тези начални 40 епизода, пак казваме) ще се развие в „пълнокръвен и мащабен свят“ с „десетки книги и локации“ за тях, вкл. историята ще проследи целия живот на Валенс!

За всяко по-важно негово житейско събитие, авторите ще си направят труда да напишат нова игра, и вероятно, тя ще е повече от нейните начални „40 епизода“. И машината за трици е задвижена, а из картинките на Пепи има наистина някакво зловещо демонично присъствие, така че „култът към отец Валенс“ си проправя път към своите читатели…

Всичко това се случва през месец Януари на 1995 година.

…Но към „демонично присъствие“ се обръща и самият Майкъл със следващата си книга, озаглавена „Тъмната страна на земята“, която вероятно е върхов момент за Плеяда и която, след тази книга, зловещо започва да пада надолу. Падат също и тиражите, защото армията от фенове, които разгръщаха с трепет „Замъкът на таласъмите“ някъде започват да се губят вече по трасето.

И тази най-нова книга на Майкъл успява да върне доста фенове обратно към лоното на жанра, още повече, че това дори не е някаква нова история, а препечатка и разширение от разказите на Мишо към списанието „Мегаигри“.

Във всеки случай, „Тъмната страна на земята“ е 100% попадение за Плеяда, а самата книга на Мишо бързо се превръща в еталон за мрачна история

Мишо обаче трудно се отказва и пусна веднага след „Тъмната страна“ още една „спортна игра“ със заглавие „NBA – Краят на коридата“, а това е вероятно най-„обемната“ книга-игра до момента със завидните 1374 епизода, повечето от които от по 1 изречение, изтипосана на най-евтината вестникарска хартия.

Колкото до Блонд и Уейн, тяхната магическа схема с „къси игри“ се задейства отново и след „Коридата“ наред идва да излезе тяхната „Пурпурният змей“, която има наистина уникално добра корица от Димо и която включва няколко съвсем къси разкази-игри за неандерталци в обема на предната „Олтарът на тъгата“ (112 страници).

И номерът на младежите минава отново, защото с такива художници под ръка, и с Пепи и с Димо, каквото и да напишеш на тема първобитни маймуни, ще се лансира като зелена класика и още със самото си появяване…

Тогава на пазара излиза една наистина обещаваща книга-игра за рицари под заглавието „Завръщането на наследника“.

За жалост, нейният автор Винсент Були, или българинът Веселин Булев, е първият починал автор на книги-игри в България, но същият е и „щастливецът“, чиято книга-игра показаха в ефира на бляскавото риалити по БНТ „Най-хубавите години от нашия живот“, където водещият Александър Сано показа на живо в студиото именно „Завръщането на наследника“, когато в кратка и неангажираща с нищо част се заговори за „книгите-игри през 90-те“.

Но се случва нещо друго, първо Пепи напуска Плеяда, за да основе съвсем сам конкурентното издателство за книги-игри „МЕГА“, а в същия момент, някъде към средата на 1995 всички хубави и прекрасни корици на книги-игри си заминават. На тяхно място започват да излизат книги-игри с корици, обработени на фотошоп, все пак, годинките си текат и технологиите се променят.

Случва се и да започнат да излизат „клонираните корици“ (цитатът е на г-н Ненко Генов), които ще заемат мястото на повечето нови корици на Плеяда и в жанра занапред.

Първата такава корица е Жан-Пол Белмондо в играта на Майкъл от къси разкази със заглавие „Професия ченге“, които не само вече са излизали в списание „Мегаигри“, ами в тях Мишо „ни учи как да се пишат книги-игри“ и т.н.

Към средата на 1995 година също излиза и „Дуел в дълбините“ на Джак Блъд, за който се предполага, че е протеже на Колин и с истинско име Григор Гачев, но книгите-игри са му слаби.

…И също, както Пепи и Димо се разделят, разделят се и Блонд и Уейн, които явно вече не могат да се разберат за хонорарите си от Плеяда, написани за книжки от по 40 епизода, така че в бъдеще тези двамата ще започнат да творят отделно. Водещият в случая е Блонд (Богдан Русев), който след като пожелава на Уейн „дано твоят път те отведе далече“, му показва нагледно как се пишат книги-игри, издавайки през лятото на 1995 година класиката „Синът на пустинята“. За тази майсторска книга-игра е писано много през годините, така че потърсете я и си я изиграйте сами!

Робърт Блонд, също така, ще направи и завидна кариера ИЗВЪН книгите-игри, и като преводач, копирайтър в най-големите рекламни агенции, автор на риалити предавания, гласът на Big Brother и още други такива невероятни неща. Блонд всъщност се доказва и като писател на „обикновени книги“, където също има много фенове, повечето от които никога, и досега, не знаят за жанра ни…

Майкъл хвърля ръкавица на „Пътят на тигъра“ и издава „Пътят на Шангри“, чиято корица е добра, но почакайте да излязат нейните втора и трета част и тогава отново ще си говорим за тази книга.

40-тата книга на Плеяда е историческата игра на Колин „Конникът на Апокалипсиса“, която не се опира на по-стари негови неща, но и която идват твърде сериозна за феновете, които Николов се опитва да забавлява, докато ги учи на история от дебелите книги за Реконкистата от Испания и др.

…И тогава излиза първата книга-игра на Върджил Дриймънд в Плеяда и, разбира се, в нея е обърнато особено внимание на темата „кучета“ и която Елена Павлова написва под псевдонима Кристофър Макдоуел.

Играта й се казва „Ледено безмълвие“, в която се търси злато от типа на Клондайк, но с ледени шейни и в доволно количество от кучешки впрягове, обучени за зимата…

Блонд отново хвърля ръкавица на Уейн, отнемайки, или по-скоро присвоявайки, целия Валенс за себе си, издавайки продължението на „Олтарът на тъгата“ под заглавието „Небето ви чака“. Тази книга е добра и сякаш напълно отговаря по „списъка от живота на Валенс“ в първата книга, макар че явно хронологията не е спазена и Блонд просто списва за живота на Валенс, започвайки от средата на готовия списък с бъдещите книги за отчето. Така или иначе, култът на Валенс е жив…

И така, в момента вече сме в зимния Януари на 1996 година и какво ще се появи тогава? Бъдете спокойни, защото точно за Новата година от Плеяда и Майкъл Майндкрайм вече са го измислили:

Излиза и „Заплахата – битката за Шангри“, която, както обещахме, не се запомня толкова с кунг-фу боеца на Шангри, а с реалната „заплаха“ за всички автори на книги-игри из последните страници на творбата, където Мишо почва да плюе наред всеки един от неговите „колеги“, обвинявайки ги, че или мамят, или бездействат, или са бездарници, или нещо средно между това. Общо взето, наш Мишо се опитва да „хвърли ръкавица“ към всички тях, и вероятно след успеха на спортните игри, г-н Дафовски/ Славейков си е дал сметка, че онези могат само да му дишат в праха, дали?!

Излиза и „Сянката на сатаната“ на Колин, която не е толкова продължение на „Реконкистата от Испания“, а опит на автора да изкаже мнението си на старши автор, че „лъвът търпи хиените до време“ и някак си, така да отговори на заявката на Мишо да грабне целия жанр за себе си.

Разбира се, нека нещо да стане ясно още сега, на практика тези автори „Мишо“, „Колин“, „Блонд“ и прочее НЕ си общуват по никакъв начин, нито дори не се засичат в Плеяда по никакви поводи.

Те реално започват да си отговарят един по един в самите си книги, а така издателите хитро „бустват“ игрите си, защото дори самата игра да не се търси, книгата ще се купи само, защото в нея „има отговор на еди кой си към еди кой си“.

Всичко това, и във времената на 1996 без фейсбук и социални мрежи, прилича много на „книжно плашене на кокошки“. И все пак, от Плеяда отчитат успех и отново вдигат високо продажбите си заради трика, а самите читатели, нещо като затворниците в колизеума, изпращат писма наляво-надясно, а после мненията им се замитат под килима.

Така или иначе, Колин пръв отговаря на Майкъл и „скандалът“ между авторите наистина се развихря…

Майкъл издава „Футболът – тактическа игра“ и обръща внимание в предговора си за „закона за авторското право“ и че няма как, и занапред, да пише игри за истински живи футболисти. Ето защо, в тази книга на спортна тематика сметки имаме доволно много, но не се спомена нито един реален спортист. По онова време и самият Майкъл вече е открил компютърните спортни стратегии и т.н.

Излиза „Сафари на смъртта“ на Джак Блъд/ Григор Гачев, която никой не запомня с абсолютно нищо, но в следващата „Отмъстителят на Шангри“ Майкъл излиза със статията си „Камък в блатото“,  където изказва мнение, че „кучето си лае, а керванът си върви“ и „камъкът пада в ямата, прави мехурчета и после потъва“ и други такива.

Размислите на Мишо, които ни карат да смятаме, че още тогава и през онези години, Мишо не е виждал сериозен „съперник“ в лицето на нито един от останалите автори в жанра. Вероятно, написвайки този материал, Мишо, а и сам е изтъквал, че е изпълнен със „спортна злоба и хъс“, но се е превърнал в „кон, който няма с кого да се надбягва“.

Блонд обаче директно заявява, че „не желае дори да докосне хвърлената от Майкъл ръкавица“ и излиза с нова стийм-пънк игра, която не е нито „Огнена пустиня“, нито дори „Синът на пустинята“, а „Пустинен огън“.

А това, което реално Блонд успява да постигне с книгата си, е как доста хора започват да цъкат с език и да се чудят неща от сорта: „абе в тая пуста пустиня, къде се изгуби онова друго момче с прякора Уейн и защо четем вече само книги, написани единствено от Блонд?“.

 

Джак Блъд атакува с „Джунглата“, и веднага след нея, и пак Блонд ни шашка с икономическия симулатор на кръчма в „Приказки от 1001 кули“, а вероятно Уейн вече е заминал в казармата…

Сим Николов дори не е разбрал за спора на своите колеги и пуска ни в клин, ни в ръкав, своята „Психотронно оръжие“, забележете крадената му корица, която ще стане еталон за следващите книги-игри в Плеяда. Все пак, годината вече е 1997 и какво ли още предстои да ни се случи?

Майкъл не спира да бълва „високо качество“ и издава „Гневът на викингите“, за която от Плеяда директно слагат крадена корица от изданията на Dungeons & Dragons в САЩ. Наскоро обаче същата тази книга на Мишо се сдоби с видео ревю, където тази игра се хвали все едно е Skyrim…

Колин твърде дълго е бил обвиняван, че не ползва „дневници и статистики“ в своите книги-игри. По-късно бащата на жанра у нас се шегуваше, че „в моите книги няма дневници, но няма и нощници“.

Все пак, Николов се опитва да грабне и тази аудитория, издавайки „Ледените пирати“, където вече имаме стабилно ядро с описания на правила и точки с умения. Тази книга обаче дълги години ще остане недовършена и всичките тези правила и показатели няма да са приложими поне до 2015, когато ще излезе нейното продължение в историята за Ледената цитадела, потърсете я!

Блонд, да, отново Блонд, издава „Дракон в мазето“, а на корицата виждаме отново дракон, изплагиатстван от западните Dungeons & Dragons илюстрации. Книгата е по стандарт, но е добра.

Излиза „Окото на бога“, нова космическа игра на Върдж под псевдонима Кристофър Макдоел, където Елена Павлова „измисля“ „плаващите кодировки“. Вече казахме в предната статия за „българския гений“ и до какво може да ни докара измислянето на цял един нов жанр, няма шега!

Джак Блъд не спира да пише и издава „Пустинна буря“, а нейните глави са общо цели 101 епизода.

Майкъл пуска втора част за викингите под заглавието: „Нашествието на викингите“. Книгата не е стандартно фентъзи и макар, че отново получава крадена корица, се смята за истинска класика.

Русев пуска своята нова „Вампирите на Флавия – Ловците“ и очевидно за всички Уейн остава само спомен от миналото. За читателите вече е повече от ясно, че авторът е само един и се казва Робърт Блонд. Боби усилено работи по новия си имидж и вкарва нововъведения, невиждани досега в книги-игри на Плеяда, а „Флавия“ е остров, където се събират убийци на вампири и т.н.

Тед Грей дотогава се е изявявал като преводач за „Пирамидите“ по Тери Пратчет на ИК „Вузев“, но има късмета да попадне в обкръжението на талантливия Блонд, който го препоръчва на Плеяда и така тя издава „Мистерията Пегас 800C“.

По-късно Тед Грей ще стане известен и като Bave и ще напише (в съавторство) първата българска ролева игра „Здрач над Ендивал“, където той ще стане известен и със своето истинско име Божидар Грозданов.

В момента Bave създава нови видео-игри и в социалките дори се спекулира, че е настанен в студията на мястото, но не на друг, а на Уейн!

Самият Блонд вече няма спирачки и издава най-новата си „Вампирите на Флавия – Вкусът на кръвта“, но макар, че книгата е невероятна и като замисъл и като текст, отново е с крадена корица!

Излиза и „Тайната на Скорпион“ на Ричи Гудлък и годината вече е 1998. Авторът на тази статия, която всички четете в момента, не е чел споменатата книга и няма никаква представа за автора й.

Излиза „Компютърни войни – Алфа срещу Омега“ на вече упоменатия и лансиран от Блонд нов автор за Плеяда Тед Грей. В нея става очевидно ясно, че самият Грей, макар и литературно грамотен, е обхванат от манията по компютърни игри, но вместо да ги създава, както ще направи в по-късните си години, това момче е буквално обречено да се опитва да донастрои сложни механики и правила в още ХАРТИЕНИ КНИГИ, докато не си дава сметка, че за тях е нужна машина.

Блонд изумява отново всички със следващата си книга, в която вместо кръчма, героят управлява и менажира цял цирк: „Приказки от Храма на чудесата“, и пак корицата й е крадена от играта D&D.

Тук жанрът вече забуксува неистово и продажбите падат все повече, нивото вече е толкова ниско, не само в Плеяда, че ако изключим Блонд, Майкъл и донякъде Колин от уравнението, останалите автори не просто са тотално непознати за повечето читатели, а и няма кой да ги купи или избере да им прочете творбите.

В този тежък момент, от Плеяда лансират нов автор под псевдонима Оливър Грин, но забележете, че става дума за известния сценарист от „Дъга“ на „ЕЛО-сите“ или на „Екип за Ликвидиране на Опасности“.

„Любомир Чолаков“ е български писател, драматург, сценарист, преводач и публицист, но ето, че дойде време този човек да стане и автор на книги-игри.

И резултатът е плачевен, на никой вече не му пука за жанра и никой дори не прави връзката между култовите „ЕЛО“-си и тази книга, тя минава и заминава без възможност нито да се види, нито да се оцени, нито да се сравни с героите от комикса, нито въобще да се открои с това.

И, о, чудо! Блонд не пише вече с Уейн, но в края на 1998, Богдан пише съвместна игра заедно с Божидар Грозданов/ Тед Грей: „Бойците на Европа“. Това е опит за „турнирна игра“ на киберпънк тематика и забележете, тази тема вече е наложена, при това донякъде успешно, от бившия му съавтор (на Блонд)  Ейдриън Уейн за МЕГА/ Хермес под заглавието „Майстори на меча“.

Така или иначе, дали фентъзи или киберпънк турнири, и двата типа истории най-добре се играят на екрана на конзолите и сандъците, вместо под форма на книга с епизоди. Опитът на Блонд и Грей да освежат темата от „Майсторите на меча“, но пък в „киберпънк пространството“, увисва във въздуха, тъй като (през 1998) българските читатели нито са знаели какво е киберпънк, нито вече са чели книгите-игри масово, да не говорим, че самият филм „Матрицата“ ще излезе чак през 1999.

Но има нещо много важно между тази и следващата книга-игра на Плеяда, а именно „Крилата на проклятието“ от Сара Дженит, която по онова време се е водила гадже на Блонд и следователно, получава лесно достъп до хранилката на Плеяда от негово име, както става и със самия Тед Грей.

В същия момент, забележете, че нито в „Бойците на Европа“, нито в „Крилата на проклятието“ вече от Плеяда не упоменават изрично дали книгата има художник, но пък всичките корици са крадени.

Последният успешен и маркетингов трик на Плеяда е да „отмъкне“ финала на серията „Хлапето“ от ИК „МЕГА“, когато издават неговата последна и четвърта част „Хлапето се завръща“, а в същия момент в МЕГА текат „творчески дискусии“, че „Хлапето“ е „нацистка“, книга за „наркотици“ и т.н.

Тед Грей обаче не се отказва от писането и пуска „Компютърни войни – Омега срещу Алфа“, което се води нещо като продължение на първата, а именно: „Компютърни войни – Алфа срещу Омега“.

Тези книги, макар, че днес може и да се търсят от колекционери, реално убиват жанра, тъй като отново ни разказват за далечни и нетипични жанрове, кориците им са крадени, в тях художници няма, а в същия момент се издават вече на най-лошата от всички възможни вестникарски хартии.

Тогава Блонд пише последната си от всички свои книги-игри за ИК „Плеяда“, а именно „Убийство в Белскейд“, с която затвърждава имиджа си (и за кой ли път!) на по-добрата част от дуото „Уейн и Блонд“; общата статистика сочи, че Блонд е издал (след „Пурпурният змей“ през 1995 и последната игра на „дуото“) общо 10 самостоятелни свои книги-игри, а Уейн има точно 0 написани!

За самият Блонд вече е безсмислено да пише книги-игри, а и за него жанрът е повече от мъртъв. По онова време Блонд е вече виден бохем в София и получава работа като главен редактор на списание „Егоист“, а това е най-елитното лайф-стайл списание в България по онова време (1999).

Тогава отнякъде се обажда пак „Джордж М. Джордж“, който явно е вдъхновен баш от Тед Грей, защото в самия край на жанра и през 1999 година, Миндизов издава за Плеяда игра под заглавие „Кибернетични войни“, която се води и последната книга-игра от този писател и за това издателство.

„Матрицата“ обаче вече излиза по екраните на кината и темите за „фантастиката“ и „киберпънка“ на Блонд и Грей стават масово достъпни за повечето българи. Така вълната за „фантастика“ се яхва отново и от последната игра на Елена Павлова „Служба Звездни куриери“ през 2000 година, която не само, че никой не си купува, забелязва или прочита през 2000 година, а това е и единствената книга-игра на Плеяда, излязла за същата тази 2000 година и други няма.

…И тук стигаме до последната книга-игра на Плеяда под името „Звездни вълци“ на автора на комикса от списание „Дъга“ Оливър Грин/ Любомир Чолаков, който отново се опитва да върне фокуса към „ЕЛО-сите“ и към книгите-игри едновременно. Но къде ти и „късно е вече либе за китка“, както се пееше в онази народна песен.

Жанрът излита в небитието за повече от 10 години, и поне до 2011 година, единствен Уейн ще си спомня за него, издавайки през 2003 година „тетрадката“ „Коприна в нощта“, където с видни букви е изписано и името на „Робърт Блонд“.

Но истината е, че след тази последна книга-игра „Звездни вълци“ на Плеяда, през 2001 година на практика Плеяда „затваря кръга“ и Димитър Стоянов остава наистина последният издател в жанра; самата МЕГА на Пепи спира да излиза и спира да издава още през Есента на 1999. Така че, и ако не друго, със сигурност от Плеяда са дали шанс на жанра до самия му крах или до последната му книга-игра…

А има ли нещо хубаво във всички тези събития, или поне някакъв хубав извод или поука от нещата, на които станахме свидетели не само в тази статия за ИК „Плеяда“, а изобщо за жанра. Има такива, разбира се!

Жанрът „книга-игра“ беше вкаран, замислен, приложен и изцеден до край у нас в България. А това, поне в първите книги-игри на Плеяда, не беше никак лошо решение, а напротив, накара много млади деца и млади българчета да мечтаят за други светове и реалии, за игри, изтъкани от самото въображение и за които не са нужни нито компютри, нито скъпи технологични джаджи.

Но за жанра бяха остро необходими художници и тук в моментът да споделим за един по-особен човек, който движеше визията на жанра почти навсякъде, и в Плеяда, и в МЕГА, и в Астрала и в Хермес. Това е художникът на вътрешните илюстрации, а по-късно и на корици, Ивайло Иванчев, за когото и поне до момента в тази статия ние не казахме съвсем нищо.

И все пак, ако има поне едно лице, което не е нито автор, нито мастит издател, не е нито читател, това е този художник, който наложи своя еталон за качество в почти всички издателства, далеч не само в Плеяда, и ни накара да мечтаем за герои и приключения, гледайки през неговата призма и четка…

В момента Иванчев вече отдавна се е преселил в по-добър свят, но не си мислите най-лошото, защото Ивайло твори и работи в далечна Австралия. И макар че вече от десетки години не се занимава с книги-игри, нито рисува герои за Уейн, Блонд, Мишо или Колин, именно Иванчев остави най-доброто послание, че ако обичаш работа си, ще си склонен да работиш с всички, и за едните, и за другите, защото целта беше жанрът да върви напред и да не спира.

А дали Плеяда беше Империята на мечтите тогава?

Не само, Плеяда успя да отъпчи пътя за всички след нея, давайки хляб и на Иванчев, и на Колин, и на Майкъл и на Блонд… А на всички нас тя даде и нещо повече – ВДЪХНОВЕНИЕ за всички български деца в онези години, които с книгите-игри откриха начин да мечтаят.

А човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, и за нас Плеяда беше и блян, и мечта, и портал към един друг свят със свои правила и закони. Това беше светът на книгите-игри и вероятно целият жанр у нас щеше да бъде различен без това издателство. Ето защо, сега идва момент да благодарим на ИК „Плеяда“  и да я запомним с добро, защото за нас беше незаменима!

* Споделихме за най-належащите проблеми в книгите-игри, но има и друга причина за краха на жанра – икономически. През 1999 година в България беше въведен валутният борд с цел да се ограничи инфлацията, но времената преди него бяха луди години, в които левът се обезценяваше в мига, в който биваше получен. Самият Ивайло Иванчев си спомня как с хонорарите си за рисунки в МЕГА и Плеяда, и връщайки се от издателствата, е минавал през пазара да си накупи домати и краставици.

Ако не го направи, а повече пари освен за домати и краставици той не е получавал, но още на следващия ден парите му са щели да се обезценят до стотинка и реално е нямало как да си купи дори и зарзават с тези хонорари. В същия момент, Джордж М. Джордж си спомня как хонорарите в МЕГА, например, за били закотвени на 100$, тъй като във валута тези пари са имали стойност, докато в левове всичко щеше да бъде загубено още на другия ден от инфлацията и т.н.

Ето защо, няма как и да не отчетем, особено при отлив на нови читатели заради компютърните игри, например, но в България по онова време са действали неумолими закони и финансови примки, които допълнително са обезценявали издадените книги.

Дори от един момент върху тях вече не са били изписвани и цени, тъй като дори да се укаже цена и стойност на книгата, до три дни след отпечатване тази цена вече няма да отговаря на реалните финансови условия в страната, за да се спечели достатъчно, или дори да се избият разходите по отпечатване на същата тази книга.

С други думи, не си мислете, че крахът е бил само заради калпавото съдържание или заради бума на конзолите и т.н. Не, крахът в България през 90-те беше посъвместен и на практика крах на всеки един отрасъл или какво да е начинание у нас – за справка прочетете отново Част I.

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

Остави коментар