Ревю на „Часът на вещицата“ – един от експерименталните интерактивни проекти на 90-те

Заедно с „Часът на вампира“, тази книжка беше един от експерименталните интерактивни проекти на 90-те. Тя трябваше да бъде част от поредица от шест издания, свързани помежду си с обща кодова таблица и тук-таме даже с препращания между епизодите.

Действията на твоя персонаж в „Часът на вампира“ ти отварят възможности в „Часът на вещицата“ – нещо като връзките в много по-късно излезлия филм „Облакът Атлас“. Имаше и обратната зависимост – когато си прочел първо книжката за вещицата и после във вампирската история бъдеш хвърлен в тъмницата на замъка, можеше да се отвори портал към бъдещето и да получиш неочаквана помощ оттам.

Нещо повече, в първата по хронология история героят се казва Оливие дьо Камбре, а във втората – Оливър Камбре, като още с името авторът ни обещава приемственост между книжките.

Замисълът беше интригуващ – но твърде амбициозен за прибързаната издателска политика през деветдесетте, пък и за старанието на автора. В резултат получихме две разхвърляни приключенски истории с готически привкус, които бяха хлабаво свързани помежду си.

„Часът на вещицата“ започва с подобаващо ниска топка: нашият герой е репортер, който се натъква на сензация под собствения си прозорец. В ръцете му попада древна реликва със значение много отвъд неговите разбирания, и го въвлича в серия от приключения със зомбита в моргата, върколак по тъмни улици, вуду магьосник с кървави пентаграми, техномаг (!) с неговите компютри и портали, и не на последно място – сексапилна полугола дама в беда, която естествено се оказва вещица, обвързана с хтоничен култ.

Всичко това би могло да бъде и доста приятно, ако беше поднесено малко по-спокойно. Авторът обаче препуска през историята и ни хвърля от клише в клише, преди да изгради нужната атмосфера. На моменти го спасява мистерията на самата тема, а в огромна степен за това допринасят и великолепните илюстрации на Ивайло Иванчев, но като цяло книгата-игра оставя впечатление за набързо написана история.

Сравнително повърхностният стил на писане също не допринася много към мистерията на готическата тема, а иначе доста чаровният хумор на автора избива в неподходящи моменти и заплашва да събори бездруго разклатената „четвърта стена“ между него и читателя.

Книгата-игра предлага прилично ниво на интерактивност, задвижвано от модерните за времето си кодови думи и кодове.

Помня, че към по-късния период от „първата вълна“ на интерактивна литература у нас това се беше превърнало в нещо като идея-фикс на авторите – да се попречи на всяка цена на читателя да „излъже“ книгата.

Извън управляваните препратки, част от изборите на играча са банални (в началото на историята да изоставиш сензацията и да се върнеш да спиш), а други се случва да бъдат и нелогични. При все това самата история предлага достатъчно интересни ситуации и последствия, за да задържи интереса на читателя –макар и с вдигнати вежди.

В крайна сметка единствената важна цел на едно интерактивно произведение е да забавлява, а „Часът на вещицата“ по-скоро се справя с тази задача – доколкото моето 16-годишно „аз“ я помни с възторг и ентусиазъм.

Прочитът от по-зрял читател обаче оставя смесени чувства. Това също е в реда на нещата. Ние сме израсли, а книжката си е останала същата. Съжалявам, че така и не бяха написани останалите планирани издания от поредицата, защото може би с тях авторът щеше да намери верния тон.

Все пак по-скоро препоръчвам „Часът на вещицата“ за любители на книгите-игри – ако не за друго, то заради интересния интерактивен експеримент, който предлага, – но с уговорката, че е по-добре да започнете с „Часът на вампира“.

***

АКО ТЪРСИТЕ НАИСТИНА ИНТЕРЕСНИ КНИГИ-ИГРИ ТО ОНЛАЙН МАГАЗИНЪТ НА „FICTION FABRIC“ Е ВАШЕТО МЯСТО!