Ревю на „Гримоар“ от Колин Уолъмбъри и Грег Гатлинг

Ако си израсъл през деветдесетте и си пропуснал списание „Мегаигра“ – не си бил с добро детство. Ала имал ли си късмета да се приобщиш към този чудесен литературен експеримент, та дори и само като читател, не може да не си спомняш „Прокълнатата книга“ с носталгия и трепет.

Издадена на части в първите четири броя на „Мегаигра“ и по-късно преиздадена под заглавието „Гримоар“, за мен тази книжка се нарежда сред най-доброто в българската интерактивна литература.

Историята започва простичко: ти си младеж, който си е намерил работа за лятото като помощник букинист в една схлупена антикварна книжарница, без амбиция, а просто за да изкара някой долар. И напук, както обича да прави, съдбата ти сервира най-зловещото съкровище на древния свят – последният оцелял препис на единствената истинска книга за призоваване на демони „Некрономикон“.

Приключението и историята, които се разгръщат оттам нататък, носят отпечатъка на Хауърд Лъвкрафт и напомнят за стила на Стивън Кинг – неслучайно, доколкото авторът Любомир Николов е и преводач на някои от най-знаковите произведения на кралете на ужаса („Дебнещият страх“, „То“, „Сейлъмс Лот“).

Ако разгледаме една история като живо тяло, то нейните кости, това е темата.

„Гримоар“ е разказ за древното зло, което обсебва и пречупва слабите умове, а посее ли се в душата на волеви и безжалостен човек, превръща го в инструмент за завладяване на света – съвсем по Лъвкрафт, но недалеч и от Толкин.

Месото на историята е как тя е разказана и какво се случва в нея, и там всеки читател на Стивън Кинг ще намери своето: малко градче; пълзяща заплаха; обикновен човек, който да се изправи срещу нея с мъничко свръхестествена помощ и много лична смелост – не защото е герой, а защото няма кой.

И накрая, но съвсем не на последно място, кожата на една история, която й придава облик и красота, това е езикът – думичките и изразните средства, които я изграждат. Тук блясва писателското майсторство на Любомир Николов и на Григор Гачев:

(Бел. авт. Цитатът е от списание „Мегаигра“, бр. 2, с. 47.)

Самото оформление на онова първо издание те потапя в атмосферата: старинният черковнославянски шрифт, подбора на лексиката, старостилното изписване на думите. Зловещите предупреждения какво ще сполети оногова, който не си послужи правилно с книгата, стават толкова по-убедителни заради подробните инструкции как се предполага да се изчитат заклинанията в нея.

Това ниво на детайла, поднесено с подобаващо архаичния български език от времето на Царство България, неминуемо потапят читателя в света.

За атмосферата много допринасят както отсечените, силни щрихи на илюстрациите на Божидар Димитров в „Мегаигри“, така и донякъде сантименталният, мъничко старомоден стил на Никифор Русков от самостоятелното издание. Моите предпочитания са повече в полза на първия художник, но дали е от носталгия, или защото ми напомня за страхотния стил на „Тъмната кула“ – това не мога да отсъдя.

Любителите на силната интерактивност в книгите-игри навярно биха имали своите възражения към „Гримоар“. В нея няма системи, зарчета, събиране на предмети, дори правила – нищо друго, освен една разкошно разказана история. И въпреки че аз самият съм заклет „геймист“, тази книга-игра намирам за точно такава, каквато трябва да бъде: преди всичко повествование, в което читателят с трепет да пристъпва по следите на автора – с пълното съзнание, че всяка погрешна стъпка води към бездната.

***

АКО ТЪРСИТЕ НАИСТИНА ИНТЕРЕСНИ КНИГИ-ИГРИ ТО ОНЛАЙН МАГАЗИНЪТ НА „FICTION FABRIC“ Е ВАШЕТО МЯСТО!