Ревю на „Вампирите на Флавия: Вкусът на кръвта“

При все че „Вкусът на кръвта“ е част от Валенсианските хроники – великолепната интерактивна поредица за странстващия монах Валенс, – той самият не се явява в нея. Всъщност действието се развива в ранните тъмни векове, над седем века преди рождението на главния герой. И за да ви объркам още повече, ще ви препоръчам да я прочетете след „Вампирите на Флавия: Ловците“, за да можете пълноценно да се насладите на историята.

Това ревю би могло да ви разкрие нежелани детайли от нея, така че съветът ми е първо да прочетете (ревюто на) „Ловците“ – и едва след това да се върнете тук, за да ви потопя в атмосферата на „Вкусът на кръвта“. Готови?

И тъй, самата структура на тази книга-игра е необичайна, макар в основата си да е класическа история в три действия.

Първото от тях е сравнително кратко въведение, което ни дава предистория на превръщането на главния герой във вампир. Основната част от историята следва любимата на автора формула на движение по карта – имате координатна система и засичащите се редове и колони в нея съответстват на номер от епизод. Интерактивността се свежда до бродене по картата, докато изследвате всичко интересно из нея, като на определени епизоди читателят има възможност да се гмурне в дълбочина – понякога и доста буквално – за да изследва даден сектор по-внимателно. Целта е сравнително неопределена, защото трябва да издири три магически пръстена, което се свежда до лутане, докато ги намери.

Самото лутане обаче е поднесено както трябва. Светът на играта е построен върху приятно фолклорна основа – ако щете, подобна на света на Сапковски във „Вещерът“. Нашият архвампир ще се сблъска с бродещи мъртъвци, гноми и демони, русалки ще го придърпат към дълбините, а еднорог ще се опита да прободе сърцето му по-свирепо от всякакъв дървен кол. Пътят му ще пресекат и зверове, и получовеци, сполучливо наречени верволф, вербьор или верфокс.

Мнозина от тях не ще надживеят срещата с него, но други може и да му подадат ръка – или лапа.

Веднъж намерил трите пръстена, читателят може да продължи да изследва дебрите на Леса Гелод, докато разкрие всичките му тайни, или просто да се отправи към финалната третина от историята. В нея авторът донякъде набързо ни запознава с останалите архвампири от „Вампирите на Флавия: Ловците“, и хвърля мост към събитията от нея.

Както изследването на Леса Гелод по картата, така и финалното действие се случват цели седем века след пролога – обаче едва един век преди събитията, описани в „Ловците“. Разделят ги повествователни вметки от по две-три страници, които доста хлабаво ги свързват и дават мотивацията на главния герой. Да си призная, повествователната част от книгата ми идва малко необоснована – като че ли, обвързан от вече издадената книга и нуждата да напише предистория за нея, авторът е бързал някак да „пришие“ героите към съществуващия наратив. Няма го консистентното, епично разгръщане на историята от „Ловците“, а просто три самостоятелни части с повече или по-малко изкуствено прескачане помежду им.

При все това, вдъхновеният стил на автора успява да придаде достатъчно чар и плътност на света, за да задържи читателя в него, като главно успява да го подразни, че няма повече за изследване и вживяване.

За атмосферата допринасят и страхотните илюстрации на Ивайло Иванчев. Можем само да съжаляваме, че майсторът не е намерил време и място да изобрази всичките интригуващи създания от древния лес Гелод.

Не на последно място, значима роля за вживяването в играта имат и интерактивните й системи, които, ако и да са опростени в сравнение с безкрайната вакханалия от зарове на „Ловците“, все пак са доста тежки. Макар да управлявате само един герой, в тази част той дори може да се екипира с оръжия и доспехи в най-добрите традиции на ролевите игри.

Бойната система е интересна, но не е лишена от недостатъци. Например голямата част от оръжията имат очевидно неизгодни статистики и читателят няма никаква причина да замени вярната си фамилна рапира с тях – толкова повече, че за разлика от всичко останало тя подлежи и на усъвършенстване в процеса на играта.

В крайна сметка авторът сам подкопава труда си от измисляне на сложна бойна система с разнообразни оръжия, които влизат в употреба само като част от статистиките на противниците.

Затова, когато поставих „Вкусът на кръвта“ на игрочетене в GadReads, не само че си направих труда да дигитализирам правилата в Excel, но и си позволих някои корекции по статистиките на оръжията. С моите модификации алебардата се превръща в ужасяващия инструмент за водене на война, какъвто исторически е била, а много от късите оръжия добиват вариант за боравене с лява ръка, така че да станат използваеми в комбинация.

Ако ми се доверявате, че подобренията са направени с разум и с мярка, можете да свалите дигитализирания дневник оттук.

И доколкото юнашкото ми сърце на гейм дизайнер не търпи несправедливост, бих ви предложил едно финално предизвикателство, което да направи разиграването механично по-интересно: приемете, че всяко намерено оръжие/щит/броня може да се ползва само по три пъти. Ще запазите ли вярната рапира за черни дни? Ще намерите ли приложение на онзи скапан ръждив кинжал, който плячкосахте от немъртвите? Ще се биете ли без броня срещу тази съвсем обикновена мечка?

Сигурен съм, че това ще даде на изиграването още едно измерение на планиране.

Разбира се, ако сте научили и картата наизуст, няма какво повече да се направи за вас – освен може би авторът или някой негов следовник да напише продължение. Трябва обаче да предупредя, че летвата е доста висока. Въпреки механичните си недостатъци и повествователната си фрагментарност, „Вкусът на кръвта“ е страшно чаровна.

Много бих искал да се завърна в нейния свят – и затова нямам търпение да го позабравя, само за да го преоткрия отново на следващ прочит.

Корекции на грешки и сбъркани препратки:

• Епизод 39 – втората препратка трябва да води не към 27, а на 26.
• Епизод 66 – препратката трябва да води не веднага към 17, а на 26.
• Епизод 26 – първата препратка трябва да води не към 50, а на 17.
• Епизод 69 – препратката трябва да води не веднага към епизода, а към следващата страница с пролога на втора част.
• Епизод 134 – препратката трябва да води не веднага към епизод 234, а към пролога на трета част.

Забележка към оформлението на книжното издание: Трябва да започнете да четете книгата от пролога „Замъкът на бащата“, а не от картовите епизоди, номерирани с К1 до К81.

***

АКО ТЪРСИТЕ НАИСТИНА ИНТЕРЕСНИ КНИГИ-ИГРИ, ТО ОНЛАЙН МАГАЗИНЪТ НА „FICTION FABRIC“ Е ВАШЕТО МЯСТО!