Ревю на „Последната врата“ – една меланхолична приказка за отминало вълшебство

„Последната врата“ видимо носи отпечатъка на Любомир Николов и ката автор на книги-игри, и като преводач на Толкин. Тя звучи като една меланхолична приказка за отминало вълшебство, сякаш поставена във вселената на „Властелина на пръстените“, но след описаните там събития.

В света на книгата-игра наистина е имало митични същества като елфи, джуджета, тролове и таласъми, но те са си отишли в някакъв техен си свят, като са оставили само митове и легенди за себе си.

Изглежда че само по един техен представител е останал между нас – групичка от несретници, пропуснали великото преселение на народа си и превърнати в циркова атракция.

Някой би казал, че това е детска книжка, и формално ще е прав – главният герой е хлапе, което ще помогне на последните изгубени приказни създания да намерят пътя към дома. Само че тя може да бъде прочетена и като печална приказка за възрастни, приятно сантиментална като „Последният еднорог“ на Питър Бийгъл.

Като игра това е типично произведение на Любомир Николов, без новаторски подходи и експериментални залитания – просто добре разказана интерактивна история.

Някои от изборите са очевидни в рамките на приказния наратив, в който винаги искаш да помогнеш на другарче в беда и няма сива зона между доброто и злото. Но доколкото главният герой се движи заедно с групичка толкова различни създания, от това произтичат и интересни избори чий съвет да приемеш в една или друга ситуация, а също и как да отсееш самохвалството на спътника си от предполагаемите му обективни знания на ситуацията.

Например джуджето се чувства много уверено в тунели под земята, но и таласъмът е добър в навигирането на пещери. Ти ще трябва да решиш на кого да се довериш да води групата, и техните думи ще послужат като база, на която да основеш решението си – в контраст с лабиринтите на „класически“ автори на книги игри като Йън Ливингстън, където често биваш принуден да вземаш произволни и немотивирани решения.

Книгата е написана приятно, в разказвателен стил, но нелишен от поетика, и с естествени диалози.

Елфът се изразява изящно, тролът говори простичко, таласъмът никому не цепи басма. Това не е нищо ново за „нормалната“ литература, но в едно интерактивно произведение рядко се случва всеки герой да си има собствен разпознаваем начин на говорене, както е в „Последната врата“.

Илюстрациите на Борис Стоилов са интригуващи сами по себе си и навярно ще стреснат съвременния читател, свикнал с фентъзи стереотипите, наложени в масовата култура както от визуалното наследство на Dungeons & Dragons, така и от знаменитата трилогия на Питър Джаксън.

Те обаче имат своя чар и напомнят за старото издание на „Властелинът на пръстените“.

Визуалната концепция за „елф“ например представя красиво същество с крила, почти като готическа статуя – и колкото и да е странно, това не е много далеч от първоначално библейския, почти Милтънов наратив на Толкин за неговия свят – влияние, с което и художникът, и авторът несъмнено са били наясно.

С удоволствие препоръчвам „Последната врата“ за две групи читатели. Преди всичко тя е чудесна история като за т.нар. young adult аудитория – обаче съм сигурен, че и немалко възрастни биха се насладили на една уютна и добре разказана интерактивна приказка.

Можете да прочетете тази книга-игра онлайн на: https://gamebook.bg/gamebooks/poslednata-vrata

***

АКО ТЪРСИТЕ НАИСТИНА ИНТЕРЕСНИ КНИГИ-ИГРИ ТО ОНЛАЙН МАГАЗИНЪТ НА „FICTION FABRIC“ Е ВАШЕТО МЯСТО!