На 20 юли близки и приятели се събрахме в храма „Св. св. Кирил и Методий“ да почетем паметта на брат ми Любомир Николов. Тези, които го наричаха свойски Любо, ги нямаше. Помислих си, че издатели и почитатели са го забравили.
Държах в ръка запалена свещ, гледах снимката му, видях го такъв, какъвто беше – обаятелен, пълен с идеи. Една година мина, откакто си отиде, а още не мога да приема това, все си мисля, че ще се появи отнякъде и ще каже здравей, сякаш никога не ни е напускал, само се е усамотил да напише нещо ново и вълнуващо, за което е мислил отдавна, но не е намерил време да го направи.
***
В главата ми се въртеше едно изречение, което прочетох в историкоподобното четиво, наречено „Част II: Възходът на Плеяда – първите години на жанра в издателството“: „Но да се върнем през 1992 година, когато тази книга-игра щурмува младите читатели и тогава се случи нещо още по-невероятно от самата книга, а именно със „Замъкът на таласъмите“ и друга книга-игра „Огнената пустиня, но издадена от ИК „Еквус Арт“ под истинското име на Колин – Любомир Николов, жанрът книга игра стартира триумфално в България, и то за дълги години напред!“
Това е написано от някой, който не е бил там и иска да изглежда по-висок без да си каже името, за да преценим може ли да му се вярва и да попитаме къде е бил, когато се създаваше магията. Колкото повече се отдалечаваме от онова време, толкова повече се измята миналото, на преден план излизат лични интереси амбиции. Някой трябва да разкаже отвътре за магическите текстове, за началото.
Ще го направя, бях там, и не като зрител. Брат ми, разказвачът на истории, заслужава това, читателите също.
Връщам се трийсет и няколко години назад. Той вече беше успешен автор, пишеше увлекателно, имаше издадени няколко романа. И изведнъж – книга, посрещната с мълчание! Неуспехът на „Огнената пустиня“ го накара да се замисли. Защо една толкова интересна и оригинална по форма история мина незабелязано?
Как да направи така, че книгите-игри да постигнат успех, защото той вече пишеше „Замъкът на таласъмите“. Поуката беше, че с едно-две заглавия не е възможен траен успех, трябва системен и последователен подход, нужни бяха много повече книги да убедиш читателите, че това е нещо ново, интересно и хубаво, нещо, което си струва.
Създаването на жанра обещаваше да е дълъг процес. Книга-игра – никой не знаеше какво е това, такова нещо нямаше.
Успешно можеше да стане само издаването на значителен брой такива книги, които да излизат често, да будят съзнанието на читателя, да го карат да търси нови вълнуващи истории. Гаранция за успеха нямаше. Издателство „Плеяда“ пое риска, имаше пълно доверие в брат ми.
Как да продадеш книга-игра, то и понятие нямаше такова. Няма читатели? Ще ги създадем! Не познават книгите-игри? Ще ги направим разпознаваеми, очаквани и желани.
Чакаше го дълга и упорита работа, желателно беше книгите да излизат всеки месец, като периодика, нужни бяха десетина нови заглавия и около година труд. Брат ми съзнаваше, че за да грабне вниманието на читателя, трябва да излиза по една книга всеки месец. Не беше възможно да изстреля толкова много оригинални заглавия за кратък срок, имаше нужда от преводни книги и преводач, на когото да разчита. Той се зареди с търпение и започна да осъществява идеите си.
По-късно издателят Димитър Стоянов – Димо каза: „Любчо Николов е пионерът, той посочи тези невероятни текстове“. Брат ми посочи и своите, и преводните текстове, които искаше да стигнат до българския читател, те бяха абсолютно необходими до появата на нови български автори, на мен разчиташе за преводите. Тръгнах след него, правех каквото трябва. Знаех, да го следваш не е лесно, трябва да обичаш истината, както я обичаше той, другото е имитация. Накрая остават истинските неща.
Той обичаше да се шегува, че не познава живота, затова пише фантастика.
Някои приемаха това буквално. Всичко виждаше брат ми, беше едновременно космически и земен. Не може човек да създаде нов жанр, ако не е стъпил здраво на земята, да направи така, че книгите-игри да завладеят съзнанието на читателя и да останат завинаги. Без тези качества не би създал и посочил магическите текстове, не би могъл да предвиди и преодолее пречките, за да открие пред хиляди млади читатели полето на нови вълнуващи приключения.
Знаеше какво иска, трябваше му около година време и десетина книги-игри, част от тях негови оригинални, останалите – преводни.
На това разчиташе той, така направи издателство „Плеяда“, производството трябваше да върви без прекъсване.
И то вървеше.
Ето и списъкът на първите десет книги-игри по реда на издаването им:
- „Огнената пустиня“, Любомир Николов, ИК „Еквус Арт“, 1991;
- „Замъкът на таласъмите“, Колин Уолъмбъри (Любомир Николов), „Плеяда“, 1992;
- „В лабиринта на времето“, Колин Уолъмбъри (Любомир Николов), „Плеяда“,1992;
- „Изгубени край Амазонка“, Р.А.Монтгомери, преводач Симеон Николов, „Плеяда“,1992;
- „Майсторът на таекуон до“, Ричард Брайтфийлд, преводач Симеон Николов, „Плеяда“,1992;
- „Пътуване до Стоунхендж“, Фред Грейвър, преводач Симеон Николов, „Плеяда“,1992;
- „Тайната на пирамидите“, Ричард Брайтфийлд, преводач Симеон Николов,
- „Загадъчното съкровище на Тибет“, Ричард Брайтфийлд, преводачач Симеон Николов, „Плеяда“,1992;
- „Бърлогата на драконите“, Ричард Брайтфийлд, превод Симеон Николов, „Плеяда“,1992;
- „Тайната на светещия мъх“, Колин Уолъмбъри (Любомир Николов), „Плеяда“,1993;
Първите десет книги-игри, издадени в България, включват четири оригинални на Любомир Николов и шест на англоезични автори, избрани от брат ми, в мой превод. Десет заглавия, двама братя, това бяха първите десет.
Преводите вършеха работа, добавени към оригиналните текстове, те създаваха у читателя вкус към новия жанр, така беше замислено.
В тоя период интересът към книгите-игри растеше, читателите ги поглъщаха жадно, „Замъкът на таласъмите“ и „В лабиринта на времето“, както и някои от преводите, станаха явление, за тях се говореше навсякъде, новите книги вече имаха име, бяха разпознаваеми, желани и търсени, читателите се чувстваха чудесно като герои на приключението и очакваха с нетърпение нови заглавия.
Периодът, в който „Плеяда“ издаде шест мои преводни книги-игри през 1992 година, продължи около шест месеца, той беше важен за налагането на жанра, други автори не бяха издавани в същото време. Поддържах огъня да не угасне, имаше опасност една сутрин да се събудим до шепа изстинала пепел и да разберем, че читателите са забравили Колин Уолъмбъри. Като гледам колко малко хора дойдоха на панихидата, и три месеца стигат да забравиш някого, ако не го обичаш истински.
За щастие, брат ми предвиди развоя на събитията, в периода, когато не беше готов със своя книга, имаше кой да подава преводни текстове всеки месец.
По онова време младите четяха с удоволствие и Колин Уолъмбъри, и Фред Грейвър, и Ричард Брайтфийлд. Оригиналните и преводни заглавия вършеха една работа, привличаха нови почитатели. Така възходът на книгите игри започна повече с преводни, отколкото с оригинални книги-игри – четири на Любомир Николов и шест в мой превод. За преводача и преводите не се говори, сякаш те не са важни, но никой не може да ги прескочи или да ги потули, те са вградени в основите, знаят ги хиляди читатели.
След втората ми книга-игра – „Окото на дявола“, издателите показаха раздразнение, вместо да си знам мястото като преводач, пиша книги-игри с българско име, искаха те самите да кажат кой може и с какво име да пише. Оповестиха, че няма да печатат мои книги, прекалено им се видя да бъда преводач и писател, какъвто съм. Сметката им излезе крива, никой и нищо не може да ме заличи, никой не успя да ме подмени. Отлъчванията не са постигали успех. Никога. Те ме правят по-енергичен, по-способен да работя в различни области – романи, поезия, драма. Защото има и други книги.
Десетте магически текста наложиха жанра, възпитаха читатели, накараха ги да тръпнат в очакване на нови, още по-вълнуващи приключения.
Нямаше други автори на оригинални или преводни заглавия преди издаването на първите десет. Явлението вече имаше име и модел. Можеха да дойдат в него нови хора, да дадат или да вземат нещо. И те дойдоха, някои от тях внесоха нови идеи и вложиха младежката си енергия в написването на нови вълнуващи истории, за да станат книгите-игри такива, каквито ги знаем днес, други шумяха обилно да ги забележат.
Брат ми не беше само баща на книгите-игри, би било твърде ограничено да го запомнят читателите единствено с това, той беше автор на романи и разкази, получи много наши и международни награди, беше блестящ преводач.
Мечтите бележеха пътя му, творчеството беше неговата стихия.
Пишеше леко, широко и светло, създаваше светове и вселени. Днес някои хора, които се смятат за негови първи приятели, без да познават творчеството му, предпочитат той да остане в книгите-игри, там да стои, да не мърда. Колко от тях са чели романите „Червей под есенен вятър“ и „Десетият праведник“, книгата на десетилетието?
Той създаде жанра с изумителни истории, но не обичаше застоя, книгите-игри му отесняха. Духът му търсеше нови пространства. С „Наследникът“ и „Тронът на Коперник“ от поредицата „Сивият път“ брат ми продължи „Властелинът на пръстените“, после захвана да разказва приказки, идеше му отвътре.
Той не спря да ни изумява. Искам да му благодаря за радостта, с която ни дари, за увлекателните истории и за местата, в които ни отведе светлият му ум.
Той е тук, неговите книги продължават да ни радват.
Сим Николов
